СЛУЖБОМЕР

понеделник, юли 24, 2017

Кремълската русификация на Армения

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Руският език за Руската империя, а след това и за Съветския съюз е бил винаги основно оръжие и обединяващ фактор. Тъй като руските царе обичали да покоряват чужди територии, покорените народи се подлагали на езикова и религиозна (православна) асимилация. Имперската политика уж би трябвало да изчезне, но Владимир Путин я възстанови. Поредна жертва може да стане Армения.

За Армения, намираща се в географска и отчасти геополитическа изолация, безработицата е основен вътрешен проблем. Потокът на напускащите страната е постоянен – някои заминават на Запад, някои искат да запазят близостта си с родината и отиват да работят в Русия. Тези дни председателят на Народното събрание на Армения Ара Баблоян попита своя руски колега Вячеслав Володин: а защо не вземат на работа арменските шофьори, докато гражданите на Киргистан и Беларус могат да използват своите шофьорски книжки в Русия.

Отговорът на Володин не беше сложен: „Решението, което беше взето, наистина се отнася за гражданите на Киргизия и Беларус, защото гражданите на тези страни са изучавали правилника за движението по пътищата на руски език… Голям брой граждани на тези две страни работят в Русия като таксиметрови шофьори, като шофьори в обществения транспорт и, разбира се, знаят правилника, и в работата им помага знанието на руски език“. Ара Баблоян, естествено, се опита да се възмути, като представител на страна член на Общността на независимите държави, на Организацията на Договора за национална сигурност и на Митническия съюз, че във всички арменски училища се учи руски език, като забрави да допълни, че в Ереван от 1997 година има Руско-Арменски (Славянски) университет, в който учат 6,5 хиляди студенти.

Но Володин беше непреклонен: „В такъв случай мога да кажа само едно: узаконете го (руския език) като официален и тогава нормата на закона ще се отнася автоматично и за Република Армения“. С други думи - председателят на руския парламент настоява открито за промяна на Конституцията на Армения – да стане същата като, например, Конституцията на Казахстан, в която се казва: „В държавните организации и органите на местното самоуправление заедно с казахски официално се употребява руски език“. Или на Киргизстан: „В Киргизката република като официален се употребява руският език“. В Таджикистан руският език е наречен „език за междунационално общуване“, без да се определя статуса му, в Беларус е узаконено равноправие между руския и беларуския език.

Признаването на руския език в съвременните постсъветски страни е обусловено от няколко обстоятелства. Първо, идеологическата близост. Второ, значителния процент на рускоезични граждани. Признаването за единствени официални на титулните езици в Киргистан, Казахстан или Беларус би довело до вълнения и до пряка намеса на Москва, която с появата на Путин в Кремъл не е веднъж е заявявала, че постсъветското пространство е зона на руските интереси и че тя е готова да защити правата на рускоезичните хора даже и с използването на сила, както стана преди три години в Украйна.

Разбираемо е, че тези интереси са имперски и нямат никакво отношение към правата на човека, демокрацията или икономиката. С узаконяването на руския език се занимава руското Министерство на външните работи, а също така Министерството на отбраната, както в случая с Украйна, останалите руски държавни структури помагат и съдействат, сред тях и Министерството на образованието на Русия, създало през 1990-те години мрежа от Славянски университети. Както пише старшият научен сътрудник от Лабораторията по философия на образованието към Федералното държавно научно учреждение „Институт по теория и история на педагогиката“ Тигран Мариносян, „Дейността на славянските университети е фактор за укрепване на хуманитарното и образователното пространство на държавите, членуващи в Общността на независимите държави“.

На 1 юни 2017 година влезе в сила забраната шофьори с национални шофьорски книжки да работят в Русия. На 14 юли Държавната дума прие на трето, окончателно четене на закона, промяна, предоставяща правото на гражданите на Киргистан, а също така и на други страни, където руският език е узаконен като официален, да работят в Русия с техните национални шофьорски книжки. Но един проблем в изказването на Вячеслав Володин все пак има. Армения е многонационална страна, в която 98,11% от населението са етнически арменци, най-голямото национално малцинство са езидите, които са малко повече от 35 хиляди, което означава 1,17%. Руснаците в Армения са 0,39 процента – това е малко повече от 11 хиляди души.

При тези условия е трудно да се говори за езиково разнообразие, още повече че арменците се гордеят напълно основателно със своя език, един от най-древните на земята, а арменски писмени паметници съществуват от началото на V век. През последните векове арменците са живели сред различни народи в различни страни, запазвайки своята вяра и своя език. Днешната Армения се появява на картата след една военна операция на руската армия през 1827 година, когато Ериванското ханство е откъснато от Персийската империя, а окупираната територия генерал Иван Пашкевич нарича „Руска Армения“. Тогава, през първата половина на XIX век, от 110 120 души, живеещи в ханството, едва една шеста част са етнически арменци. Сега положението с етническия състав на населението е кардинално различна – огромно мнозинство от него са арменците.

През целите последни 200-300 години арменското население в Турция и Персия (днес Иран), се отнася доброжелателно към Русия, виждайки в нея „защитник на християнството“. Но съвременната руска политика се различава малко от съветската, когато от всеки жител на СССР се искаше да знае руски език. В резултат от езиковата асимилация, която е по-сурова отколкото в царско време, много национални малцинства само номинално са запазили своя етноним, названието на народа си. В действителност те отдавна вече говорят на руски език, като са загубили родните си езици. В резултат от асимилацията броят на вòдите – угро-фински народ, коренно население на северозападната европейска част на Русия, от 13672 души през 1732 година е намалял на 64 души през 2010 година. Същата участ е постигнала ижорците – от 14500 на 266 души. Разбира се, арменците не са заплашени от такава тотална асимилация, но опасността от въвеждането на друг език снижава националната самоидентификация. Така, например, изглеждат глупаво студентите от Славянския университет в Ереван, сред които може да има русокоси хора, единствено ако са си боядисали косата, а изучаването на руски език изобщо не им дава право на бъдеща работа, само им осигурява диплома.

В първите години на съветската власт само две републики се оказват невъвлечени в процеса на езиковата асимилация – Грузия и Армения, и то само заради вождовете от онова време – Сталин и Микоян. Централноазиатските народи са принудени да преживеят замяна на писмеността им, в началото на 1920-те години с латиница, а след десет години – с кирилица. В другите републики започва усилена русификация – в Украйна, Беларус и Молдова. Армения стои встрани – тя продължава да се ползва от благоразположението на Кремъл. А в Грузия се случи небивало за съветските времена събитие – през 1978 година в няколко града протекоха масови демонстрации в защита на грузинския език. След приемането през 1977 година на „брежневата“ конституция дойде ред да се променят и републиканските: в Грузия беше предложено да се добави в Основния закон, че държавен език ще бъде не само грузинският, но и руският. При цялата благосклонност на грузинците към централната власт хората не можаха да изтърпят подобно издевателство. Едуард Шеварнадзе, който управляваше по това време Грузия, се уплаши от масовостта на протестите и реши да не променя конституцията.

Сега Кремъл, по-скоро разбиращ, че възстановяването на голямата империя няма да се осъществи, реши да събира остатъците. През цялото постсъветско време Армения не е променяло „братското“ си отношение към Кремъл, изпълнявайки всичките му капризи в замяна на протакане на преговорния процес за регулиране на ситуацията в Карабах. Може би няма нито една структура, която да са измислили в Кремъл и в която да не участва Армения. Следвайки указанията на Кремъл, арменската делегация в ООН гласува резолюциите така, както иска руската. Армения постепенно изпадна в положение, при което се превърна в проруски кавказки анклав, който поддържа сносни отношения с Грузия и Иран и враждува с Азербайджан и Турция. С външния свят Армения е свързана само чрез грузинските и иранските комуникации, което всъщност е недостатъчно за развитие на икономиката. Населението продължава да напуска страната.

При тази ситуация Кремъл действа като истински разбойник, доубивайки „най-добрия си приятел“ с неприемливи изисквания. Може само да се предположи, че всеки опит за езиково налагане, даже изказан устно, ще прерасне във вълнения, от които на Москва немногобройните антируски акции в Ереван ще се сторят шеги и усмивки. В Армения отдавна се формира опозиция на руската политика, особено по отношение на Карабах и въоръжаването на Азербайджан. И макар че арменците се опасяват засега да говорят открито за по-бързо регулиране на карабахския проблем, като че ли мнозина разбират, че изолацията на страната ще продължи толкова, колкото поиска Кремъл.

Москва иска „продължаване на банкета“, организиран още от самозвания „господар на цяла Рус“ Иван III Василевич Грозний, основател на процеса „събиране на земите“ и от неговия внук Иван IV Василевич Грозний, основоположник на асимилацията на народите от Поволжието и Астраханското ханство, на походите срещу Швеция и Кримското ханство. Династията Романови продължава традицията на „събирането“, окупирането на съседните територии и асимилацията на покорените народи. От гледна точка на начетения руски гражданин Армения продължава да е същата, каквато е била наречена от генерал Иван Пашкевич – „Руска Армения“, както и Вячеслав Володин е само последовател на подобни възгледи и проводник на имперска политика.

Бъдещето на Армения зависи от самата нея: като се изпокара със съседите си и проведе етническа чистка в Карабах, Ереван няма много шансове да върне страната в списъка на страните с развита демокрация. В Кремъл знаят това и унижаването на Конституцията на Армения е само малка ремарка, която може да стане начало на някакъв нов руски план. Ще изтърпят ли това в Армения, е отворен въпрос.

неделя, юли 23, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 4

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот.

4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

Комунистическата модернизация е политически насилствено усилие да бъде постигнат просвещенският модернизационен идеал [1], като обаче се пренебрегва принципът на индивидуалната неприкосновеност на съществуването на всеки човек. Накратко, според режима, капиталистическата частна собственост е източник на всяка обществена несправедливост, и следователно, оправдание на социалистическата революция. Тя следва да унищожи буржоазната класа, а човешките отношения да се устроят върху равенството между трудещите се хора и справедливо разпределената помежду им колективна собственост.

Насилственото отнемането на земята от селяните през 1950-те и 1960-те години подбужда процес на динамично преселване в градовете, довел до значително увеличаване на градското население.

Комунистическата модернизация, свързана с този процес, превръща градовете в нова, по-благоприятна среда за живеене, покачва степента на образованост, професионализира труда, установява хигиенни и медицински стандарти в защита на човешкото здраве и гарантира относително постоянни приходи и свободно време. При условие, обаче, че върховният разпоредител с всички блага е социалистическата държава, положителните ефекти от модернизацията на българското общество не могат да бъдат разглеждани извън системата за социален контрол и натиск върху отделния човек. Зад нейните положителни страни стоят репресии, отнемане на имущество, изселванията и въдворяването на „буржоазни елементи“ извън градовете, постоянната принудителна трудова мобилизация, всекидневното лишаване от права и социалното отхвърляне на хиляди хора.

В Народна Република България, всеки гражданин притежава т. нар. „жителство“. Жителството е категорична административна и политическа забрана, ограничаваща свободния избор на пространство за живеене и работа. Градското жителство става знак за по-високо социално положение. Поради това предоставянето и отнемането на жителството се превръща във форма на съзнателно провеждан от режима строг контрол върху движението и състава на населението из страната и в големите български градове.

Политически съображения предопределят не само местожителството, но и достъпа до образование, назначаването на работа и международен паспорт, който да позволява пътуване в чужбина.

Различни кампании срещу „хулиганството“, „идеологическата диверсия“ [2] и произведенията на несъгласни с режима интелектуалци, са съпътствани с изблици на насилие от страна на властта, включващо произволни арести, лишаване от права и дискриминация. Тези процеси възпрепятстват естественото развитие на модерното българското общество.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Социалистическото всекидневие показва неспособността на комунистическия режим да разрешава проблемите, предизвиквани от прилагането на неговия собствен утопичен проект. Грубата и постоянна намеса на властта в различни аспекти от всекидневието на българските граждани едновременно служи като средство за политически контрол и мобилизира населението за целите на режима. Високата цена, която всеки трябва да плати при отклонение от често произволните социалистически норми, създава усещане за постоянно напрежение у гражданите и разрушава доверието в обществото.

Самопроверка

Въпрос: Откакто се събуди тази сутрин, колко от нещата, които направи, биха били забранени или недопустими по времето на управлението на комунистическия режим в България?

Задача: Направи списък с предмети, които ползваш в ежедневието си, от времето преди и след 1989 г. Как можеш да характеризираш тези две групи предмети? Какво ти показва това сравнение за социалистическото ежедневие?

За автора:

Иван Еленков е професор по история на българската култура в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на редица публикации, сред които: „Родно и дясно. Принос към историята на несбъднатия десен проект в България от времето между двете световни войни“, С., Изд. „ЛИК“, 1998; „Културният фронт. Българската култура през епохата на комунизма – политическо управление, идеологически основания, институционални режими“. С., Изд. „CIELA“, 2008; „Труд, радост, отдих и култура. Въведение в историята на идеологическото моделиране на всекидневието през епохата на комунизма“. С., Изд. „Рива“, 2013.

Видеоурок „Всекидневието на хората като огледало на режима“


1. С понятието „модернизация“ се означава проектът за освобождение на човека от епохата на Просвещението през XVIII век. В политически план, модернизацията означава разумно, рационално устрояване на отношенията между индивидите на основата на граждански права. В стопански план тя предполага гаранции на индивидуалната собственост и нейната неприкосновеност, срещу което комунистическият план за бъдещето най-остро възразява. Според този проект, освобождението на човека предполага също „издигане на човешкия ум“, всеобщо ограмотяване и свободен достъп на всеки до образование.

2. Понятието „идеологическа диверсия“ се появява през 1960-те години. С него официалната пропаганда означава „новия етап“ на борбата между двете обществено-политически системи – тази на капитализма и тази на социализма. Основната цел на „идеологическата диверсия“ през това и следващите десетилетия, според официалната пропаганда, е социализмът да бъде сринат „отвътре“, като бъдат спечелени и овладени душите на социалистическите граждани.

(Следва)

събота, юли 22, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 3

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации.

3. Социалистическият начин на живот.

В ранните години на социализма режимът уверява гражданите, че щастливият живот е постижим в бъдеще, че щастието ще споходи всеки едва когато комунизмът бъде построен изцяло, неизвестно кога. От началото на 1960-те години, обаче, властта вече говори, че щастливият живот е възможен и в настоящето.

От края на 1950-те и в началото на 1960-те години се наблюдават опити комунистическата идеология да се свърже с всекидневието на гражданите. Щастливият живот е изразен във възможностите на всеки социалистически гражданин да има свободно време, да ходи на почивка, да пътува, да спортува, да бъде облечен „модерно“, да посещава „заведения за обществено хранене със спокойна атмосфера за другарско общуване“ и да се радва на удобствата на модерния домашен бит. От края на 1950-те години всекидневието се превръща в широка и ярко осветена витрина на „социалистическия начин на живот“.

Социалистическата реклама илюстрира добре тази тенденция. Тя не споменава за всекидневния хроничен стоков дефицит и лошото търговско обслужване, и некачествените комунални услуги. Напротив, рекламните изображения в социалистическа България възпроизвеждат идеологически норми. Продаването на дадена стока не е крайна цел на рекламното внушение, а гражданите изпитват съмнение към качеството на предлаганите продукти. Въпреки че пропагандата в Източния блок продължава да представя социалистическите общества като общества на всеобщо равенство, това силно контрастира със съществуването на специализирани магазини за продажба на западни стоки, достъп до които имат само малкото граждани, разполагащи с валута. В България това са магазините „Кореком“, („Corecom“) [1], в Съветския съюз – „Берьозка“; в ГДР – „Интершоп“, в Полша – „Певекс“, в Чехословакия – „Тузекс“, в Унгария – „Консумекс“, а в Румъния – „Тора“.

1. “Corecom”, от първите срички на френското “Comptoir de représentation et de commerce“, а според българския виц от това време – “Кореком” идва от сричковото съкращение на “Корекция на комунизма”.

(Следва)

петък, юли 21, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 2

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото.

2. Всекидневието през призмата на масовите организации.

Основният инструмент на режима за тотална обществена мобилизация са т.нар. „масови организации“. Те се направляват от комунистическата партия и целят да осигурят пълния ѝ контрол над гражданите, за да не се свързват хората „неформално“ помежду си. Всеки „обикновен“ гражданин членува задължително в една или друга от тези организации.

А. Детски и младежки организации

Детските и младежки масови организации се стремят да мобилизират младежите по възрастов принцип. Те служат и като източник на нови кадри за режима.

Всички деца от 6 до 14 години членуват задължително в Димитровската пионерска организация (ДПО) „Септемврийче“. Децата от 6 до 9 години са „чавдарчета“, организирани в т.нар. „Чавдарски чети“, а тези от 9 до 14 години са „пионери“, организирани в пионерски отряди и дружини. За да обхване всички деца, още от 1945 г. до промените през 1989 г., организацията се свързва тясно с образователната система. Отделните класове стават същевременно и отряди на пионерската училищна дружина [1].

Основната задача на ДПО „Септемврийче“ е да възпитава младежите в духа на социалистическото общество – дисциплина, преданост към режима, трудови качества и родолюбие. Преследването на тези цели става предпоставка за изграждането на огромна административна система и влагане на огромни средства в създаването и поддържането на пионерската организация.

---------------------

ДА БЪДЕШ ПИОНЕРЧЕ

Знаците на принадлежност към пионерската организация, в която участват деца от 9 до 14 години, и ритуалите, които я съпътстват, са подчертано идеологически. Пионерската връзка върху раменете на всяко дете е червена, “напоена с кръвта на хиляди герои”, загинали за социализма, а вдигнатата дясна ръка над челото със събрани в отворена длан изпънати пръсти на ръководителя изразява готовността за служба и саможертва. На неговия пламенен зов „За делото на социализма, за щастието на нашата родина – бъдете готови!“, строените пионери отвръщат със задружен, дълго упражняван, отговор, „Винаги готови!”. Атмосферата се допълва от знамена, барабани, фанфари, значки и флагчета.

---------------------

След 14-тата си година до края на младежката си възраст, младите хора са членове на Димитровския комунистически младежки съюз, или т. нар. Комсомол. Подобно на самата БКП (Българска комунистическа партия), това е строго централизирана масова организация.

Основната му функция е да мобилизира политически младежите и да бъде източник на нови ръководни кадри за комунистическата партия. Намесата на Комсомола във всекидневието покрива всички аспекти на младежкото съществуване – труда, публичността, индивидуалното поведение, стилът на обличане и дори чувствата.

Комсомолът организира и води т.нар. младежки бригади, основно за прибирането на селскостопанската продукция. Има и бригади в промишлеността, горското стопанство, пътното строителство и другаде. Бригадите са задължителни за младите хора.

Икономическата ефективност на младежките бригади не е водеща при тяхната организация и провеждане. В поверително изследване на социологическо звено към ЦК на БКП (Централния комитет на Българската комунистическа партия) през 1981 г. се отчита незаинтересованост на ръководителите на тогава съществуващите Аграрно-промишлени комплекси (АПК)[2] от работата на студентите, дори опити да я отклоняват.

Описват се още лошите битови и трудови условия, принудата за продължително участие на учащите през лятото и есента за сметка на учебния процес, слабата трудова и обща дисциплина и огромните стопански щети. Според изследването, печалбата от извършената по време на бригадите работа през 1981 г. в селското стопанство възлиза на 27 млн. лв., докато за издръжката им били направени разходи за повече от 64 млн. лв. [3].

Пропагандата обаче представя бригадите като „ударни отряди“ в помощ на народното стопанство, постигащи безспорни трудови успехи и възпитаващи високи нравствени и комунистически добродетели у младите хора.

В контраст с тези пропагандни твърдения, през годините, общуването между младите хора последователно се отклонява от официалните масови организации. Възникват младежки „неформални групи“, които споделят общия дух на модерната култура и протестната енергия на модерната музика – рок-енд-рол, пънк, хеви-метъл. Примери са скритата размяна на „тавите“ [4] на „Бийтълс“ и модерните танци през 1960-те, стиховете на Петя Дубарова [5] през 1970-те и текстовете на група „Нова генерация“ [6] през втората половина на 1980-те.

Б. Ролята на професионалните съюзи

Професионалните съюзи са масова организация, в която задължително членуват всички трудоспособни граждани, според сферата, в която работят. Според социалистическата идеология, те са връзката на отделния човек с „трудовия колектив“. Те трябва да превърнат всекидневния труд на работника в т.нар. „социалистическо съревнование“, което стимулира изпълнение и преизпълнение на личните трудови норми и общите производствени планове. В действителност, професионалните съюзи са структура за постоянен политически контрол и трудова мобилизация, и за принудително непрекъснато увеличение на производството.

Профсъюзите са важен, най-често единствен, посредник между работещия човек и колективните блага в социалистическото общество. Тези блага включват раздаването на ведомствени жилища, настаняването в общежития, храненето в столове, годишния отпуск, достъпа до детски ясли, детски градини, детски школи, профилакториуми за предпазване и лечение от професионални заболявания, ползване на служебен транспорт и др.

Предоставянето на тези придобивки се използва като инструмент за политическа регулация на поведението на гражданите и обществените групи в обществото. Системата на достъп до тях носи потенциал и се използва целенасочено за социална дискриминация и възможност за произволно включване и изключване на участници при раздаването им.

Професионалните съюзи ангажират също и свободното време на работещите чрез т. нар. „профсъюзни домове на културата“. Замислени като публични места за обща, политическа и професионална просвета, домовете на културата са поле на т.нар. „художествена самодейност“. Те поддържат певчески, танцови, театрални състави, литературни кръжоци, групи по изобразителни изкуства и др. По този начин се направлява развитието на всички артистични и творчески любителски инициативи, като същевременно се осигурява поле за обмен на идеологизирани културни ценности с масовата работническа публика. За значението на самодейността в пропагандата и обществения контрол говори фактът, че в края на епохата в тази система работят над 25 хил. щатни специалисти [7]. За сравнение, по данни на Националния статистически институт, към декември 2015 г., чиновниците от всички министерства и администрацията на министерски съвет, наброяват общо 7 хил. души [8].

В. Отечественият фронт и новото всекидневие

Отечественият фронт (ОФ) е най-голямата, най-многочислената масова организация, в която задължително членуват всички пълнолетни граждани на Народна Република България. Непосредствено след 9 септември 1944 г. Отечественият фронт е политическа коалиция от няколко партии, в която водеща роля имат комунистите (БКП). През 1948 г. той се преобразува в „единна народна обществено-политическа организация“ с дейности, насочени изключително към всекидневното съществуване. В действителност, ОФ преследва политическа активизация и цялостно обхващане на съществуването на всеки човек. С колективно членство в него се включват също всички останали масови организации.

Върхова точка на неговата политическа намеса във всекидневието (включваща намеса в начина на живот на всеки гражданин, неговият стил на обличане, начин на обуване, семейни отношения, естетически предпочитания, начин на прекарване на свободното време и др.) е организирането от началото на 1960-те години на т.нар. „другарски съдилища“. Те са публична форма на порицание на обществени нарушения, включително злоупотреби и нарушения на трудовата дисциплина, недобросъвестно изпълнение на възложена работна задача, нарушения на правилата на техническата безопасност и хигиената на труда и т.н. „Другарските съдилища“ се произнасят също по „укорни прояви“ и в извънработното време като „безделничество, отклонение от обществено-полезен труд, водене на паразитен живот, пиянство, морална и битова разложеност и други противообществени прояви от подобен характер, съседски вражди, неизпълнение на задължения към семейството“ и др. [9]

Средствата, с които тези „съдилища“ противодействат на подобни нарушения, свързани с идеологическото публично порицание на човека от позициите на „социалистическия морал“ пред мними авторитети като „трудовия колектив”, „дълга пред обществото” и „социалистическото семейство”.

Това обяснява абсурдността на техните методи и решения, но и ги превръща в източник на потенциално всекидневен, идеологически оправдан тормоз. Постепенно Отечественият фронт се превръща в неефективна организация за надзор на всекидневието и обществен контрол поради възникването на все повече зони на модерното частно съществуване, в които тази създадена през 1940-те години, вече остаряла организация, не е в състояние да проникне.

1. Попова, Кристина. „Приятел, който ще създаде от обикновеното дете септемврийче“. Дружинните ръководител(к)и в идеологията на пионерската организация. – В: Даниела Колева и др. (съст.). Детството при социализма. Политически, институционални и биографични перспективи. С., Център за академични изследвания, Издателство „Рива“, 2010, с. 23.

2. Аграрно-промишлените комплекси (АПК) са селскостопански организации в Народна Република България, организирани на териториален принцип.

3. ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а.е. 513, л. 10. ИСЦ при ЦК на БКП, Злободневни проблеми, № 3, 12 май 1982 г. Някои проблеми на ефективността на ученическите и студентските бригади в селското стопанство през 1981 г.

4. Думата „тава“ е жаргонна и означава албум или грамофонна плоча.

5. Петя Дубарова е българска поетеса, родена през 1962 г. в Бургас. На 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета.

6. „Нова генерация“ е българска рок група, основана през 1987 г. и съществувала до 1992 г.

7. ЦДА, ф. 405, оп. 11, а.е. 118, л. 130. Стенографски протокол № 6 от заседание на Председателството на Комитета за култура от обсъждането на доклада за V конгрес на бг култура, 6 март 1989 г.

8. НСИ, Наети лица по трудово или служебно правоoтношение през 2015 г. в администрация на изпълнителната власт (в данните не се включват наетите лица в Министерство на вътрешните работи и Министерство на отбраната), статистиката е достъпна на: https://goo.gl/8dXrON

9. Закон за другарските съдилища. Известия на Президиума на Народното събрание, № 50, 23 юни. 1961 г.

(Следва)

четвъртък, юли 20, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“

Интересна и полезна книжка издаде фондация „Софийска платформа“: „Какво се случи преди `89-та? / Исторически сборник за комунизма в България (Уроци от миналото за ученици и учители)“.

Инициативата на фондацията да помогне за разясняване в училищата на същността на комунизма и на неговите прояви у нас (в учебниците по история няма почти нищо за това) е похвална, но като познавам училищните нещата отвътре не от днес и не от вчера, дълбоко се съмнявам, че тези материали ще стигнат масово до българския ученик.

А те ще са полезни да се сведат не само до знанието на децата, които не са живели в онези времена, но и да се припомнят постоянно на тези хора с късата памет, които от онова време помнят само „фафлата от пет ст`инки“ и плачат с кървави сълзи за нея.

Затова, смятайки че това ще бъде от полза, започвам да публикувам в блога на части съдържанието на книжката „Какво се случи преди `89-та?“, като в края на всяка нейна глава ще прилагам и видео урока, създаден по темата съвместно от фондация „Софийска платформа“ и образователния сайт „Уча.се“.

(Павел Николов)

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков)

В Централните хали, София,

10 ― 11 ноември 1980 г.:

„По време на наблюдението обектът беше посетен от над 1500 човека. В обекта се търсят, а липсват: захар, зрял боб, веро, Кока-Кола, тоалетна хартия, фини шоколадови бонбони, сухи детски супи, маслини, майонеза, прясна риба, месо, червен пипер и др. Въпреки, че работното време в наблюдавания обект се спазва стриктно, много граждани изразяват недоволство от факта, че във върховите моменти работят половината от касите, вследствие на което се струпват големи опашки и се губи много време. Има и други оплаквания – от качеството на разфасованото месо […]; хладилните гондоли бяха силно замърсени; каймата особено при четвъртото наблюдение беше изключително лошо опакована, а щандистките я дооформяха с ръце! […]; на щанда за зеленчуци при 4-то наблюдение нямаше нищо друго освен картофи и чесън… Има и редица други нередности: липса на етикети на цените на стоките; на голяма част от щандовете […] щандистките от щанда за колбаси са малко и освен това непрекъснато общуват помежду си, предизвиквайки недоволството у купувачите…“

Из социологическото наблюдение, предназначено за служебно ползване. ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а.е. 808, л. 1-11, (1980). Състояние и проблеми на търговията на дребно и услугите в столицата. АОНСУ.

1. Революционните преобразования в обществото

Промените във всекидневния живот на хората след 1947 г. са пряко свързани с последиците от политическия преврат, довели до окончателното утвърждаване на комунистическия режим в България. Според идеологията на режима, овладяването на политическата власт е само начална стъпка на промените в обществото.

Фразата „разгром на буржоазната класа“ [1], с която се свързва този период, означава да бъде разрушена исторически установената йерархия в обществото или с други думи естествено формиралите се с хода на времето и развитието на българското общество позиции и отношения между обществените групи у нас. Комунистическият режим в лицето на БКП (Българската комунистическа партия) разбива съществуващото преди него обществено разбирателство.

Това предполага унищожаване на съществуващите елити – политици, индустриалци, банкери, едри земевладелци, висши чиновници и военни, както и на средната класа – търговци, нископоставени служители и дори селяни. „Революционните преобразования“, на които е подложено обществото, променят и социалното положение на експертните и художествените прослойки – инженерите, лекарите, юристите, свързаните с изкуствата и академичната общност.

В новото общество статутът на хората се основава на равенството на всички в труда. Свръхнапрежението в трудовия процес се приема за определящо и колкото по-голямо е то, толкова по-достоен е работещият човек. Трудът в това общество вече е „основно право“, и най-вече, „дълг на всеки гражданин“. „Работническата класа“, според комунистическата идеология, е новата, просперираща, обществена сила, на която принадлежи бъдещето завинаги.

Подобно преобръщане на обществото предполага цялостно обхващане на съществуването на всеки човек. Това означава принудителното му участие в текущите инициативи на БКП, вграждане в съзнанието му на основните идеологически обяснения за света и въвличането му в общия ритъм на колективното, еднакво за всички, битие на социалистически граждани.

1. Буржоазната класа е социална категория, която е съставена от хора с определен културен и финансов капитал, които са част от средните и горни слоеве на обществото. Според комунистическата идеология, управлението на буржоазната класа трябва да бъде заменено с обществено устройство, при което работническата класа (пролетариатът) става господстваща.

(Следва)

сряда, юли 19, 2017

Хирошиге Андо

Хирошиге Андо или Хирошиге Утагава е японски ксилограф (дървогравьор) от началото на деветнадесети век.

Известен е преди всичко с майсторството си да пресъздава природни явления – мъгла, дъжд, сняг.

Сочен е като последния художник, който работи в стила укийо-е, една доста сложна техника на създаване и печатане на цветни гравюри, разработена през периода Едо (1603-1868).

Ето някои негови гравюри…


А това е мемориален портрет на Хирошиге Андо от художника Кунишида Утагава, негов съвременник.


вторник, юли 18, 2017

Великият Съветски съюз

За Великия Съветски съюз мечтаят не само в Русия, мечтаят доста хора и у нас.

За тях именно художникът Валерий Барикин е пресъздал онова време – времето на Великия Съветски съюз.

Наслаждавайте се!


ЕЛА ПРИ НАС НА СТРОЕЖА!


НЕ ОТВЛИЧАЙТЕ ШОФЬОРА ПО ВРЕМЕ НА ДВИЖЕНИЕ!


ЦЯЛАТА ЗАПЛАТА - НА ЖЕНАТА!


А ТИ КАК РАБОТИ ДНЕС?


МЛАДИ НАЧАЛНИКО НА СТРОЕЖА, ОТИВАЙ НА УЧАСТЪКА!


РАБОТНИКО ОТ ЖКХ! ОБСЛУЖВАЙ КАЧЕСТВЕНО СВОЯ УЧАСТЪК! (ЖКХ - Жилищно-комунално стопанство, икономически отрасъл, обсляжващ жилищните сгради).


НАБЛИЖАВАМЕ МОСКВА!


КЪМ НОВИ ТРУДОВИ ПОБЕДИ!


НЕ ГУБИ РАБОТНОТО СИ ВРЕМЕ!


УВАЖАВАЙТЕ ТРУДА НА ЧИСТАЧКИТЕ!