СЛУЖБОМЕР

петък, септември 22, 2017

Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 10 януари 1871 година

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 41. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. В., п. 4, № 433. Арх. Ф. Симидов.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ - 10 ЯНУАРИ 1872 ГОДИНА

Г-н Филип Тотю

В Одеса [1]

Българско, 10 януари 1872 г.

Ц Б Р К

в Българско

Брой... 2-ри

Родолюбиви господине!

Писало ви се е и друг път, че тук, в Българско, съществува Ц. комитет, също и по всичките градове с околните им села съществуват частни комитети, които подлежат на Ц. комитет и се управляват според закона. Следователно и вие като българин и прочут воевода, според писмата ви разбирам, че желаете да участвате в народното ни дело, но трябва да се съобразите със закона, който сега ви е изпратен, да дадете и бележките си върху него и да го върнете в Турну, защото се прибират отвред, за да се напечати.

Постъпката ви със силистренци е доста глупава и за лице като вас не прилича. Ако не можете направи, недейте разваля!

Скоро ще правим събрание във Влашко, бъдете готов да присъствате. Кога и къде ще бъде събранието, ще ви съобщим. За това събрание само вие ще знаете и никому няма да съобщавате.

Привременно правителство в България

I отд. от БРЦК [2]

(печат)

Прието тук в Т. Мъгуреле

16 януари 1872 г.

Д. Хр. Попов

1. Адрес на писмото.

2. На гърба на втория лист от това писмо на Левски стои писмо на Дан. Хр. Попов от Т. Мъгуреле пак до Ф. Тотю, засягащо парични разправии.Като препращал писмото на Апостола, използвал празното място да пише и сам до Хвърковатия войвода.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33 Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

34. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

четвъртък, септември 21, 2017

„Какво се случи преди `89-та?“ – 32

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

I. ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ХОРАТА КАТО ОГЛЕДАЛО НА РЕЖИМА (от Иван Еленков) – 1. Революционните преобразования в обществото. 2. Всекидневието през призмата на масовите организации. 3. Социалистическият начин на живот. 4. Всекидневието в условията на социалистическа модернизация.

II. БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА В ПЕРИОДА 1944 – 1989: ТРИ ФАЛИТА И БУТИЛКА КОКА-КОЛА (от Георги Ганев) - 1. Социалистическото стопанство. 2. Какво представляват петилетките? 3. Първи фалит: 1959-1962 г.. 4. Втори фалит: 1975-1977 г.. 5. Трети фалит: 1984-1990 г..

III. КУЛТУРНАТА ПОЛИТИКА НА НАРОДНА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (от Евелина Келбечева)- 1. Трагичната участ на българската интелигенция след 9 септември 1944 г.. 2-3. Настъплението на комунизма: култура = пропаганда и Тодор Живков и корумпирането на българската интелигенция. 4. Неадекватните утопии на Людмила Живкова. 5-6. Провалената българска "перестройка" на културата и Прояви на нетърпимост .

IV. СТУДЕНАТА ВОЙНА: БРАТСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ГОЛЕМИЯТ БРАТ (от Момчил Методиев) - 1. Какво представлява студената война?. 2. България. 3. Източна Европа. 4. Развиващите се страни. 5. Вятърът на промяната.

V. ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА (от Тони Николов) - 1. Репресиите. 2. Форми на съпротива.

VI. КАК ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ОВЛАДЯ ДЪРЖАВАТА И ХОРАТА (от Мария Дерменджиева) - 1. Какво представлява Държавна сигурност?. 2. “Дух на партийност“. 3. Как работи системата?. 4. Переодизация. 5. Видове репресии.

VII. КОЛКО СТОТИНКИ СТРУВАШЕ БАНИЧКАТА И ДРУГИ ПОПУЛЯРНИ МИТОВЕ ЗА „ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“ (от Момчил Методиев) - 1. Колко струваше баничката? Наистина ли храната и основните стоки бяха по-вкусни, по-евтини или по-достъпни?. 2. "Всички бяха равни" или "нямаше бедни и богати". 3-4. „Всички имаха работа“ и "Образованието и здравеопазването бяха безплатни" и "всеки ходеше на почивка". 5-7. "Нямаше престъпност и корупция", Тодор Живков – „Тато” и Светлото бъдеще .

VIII. КАК СИ СПОМНЯМЕ СОЦИАЛИЗМА: НОСТАЛГИЯ И ОМРАЗА (от Александър Кьосев) - 1. Омразата. 2. Носталгията.

IX. ТОТАЛИТАРНИТЕ РЕЖИМИ И РАЗБИРАНЕТО ЗА КОМУНИСТИЧЕСКОТО МИНАЛО (от Ивайло Знеполски)

Историческата наука винаги е срещала трудности при представянето и оценката на най-близката история. В това отношение провъзгласената след комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. и съветската военна окупация Народна Република България (НРБ) не прави изключение. При това периодът 1944–1989 г. е много отчетливо рамкиран от две радикални прекъсвания на историческия процес: през 1944 г., под знака на съветския диктат и комунистическата идеология, е осъществено късане с капитализма, а през 1989 г. страната отново тръгва по пътя на капиталистическото развитие. Въпреки това, този период не може да бъде разглеждан просто като пауза в нормалното развитие на страната. Нещата са по-сложни, тъй като за половин век марксистката идеология е оставила дълбок отпечатък върху страната. Оттук и трудностите в представянето и оценката на периода. Изправени сме пред въпроса как да говорим за комунизма като идеология, как да говорим за комунистическия период от историята на България.

1. Що е то комунизъм?

Обикновено объркванията и неточностите произлизат от различната употреба на понятието комунизъм от участниците в обществения дебат. От една страна, под комунизъм се има предвид едноименната научно-политическа доктрина и свързаната с нея утопия за социално равенство; на втори план понятието комунизъм назовава конкретна политическа форма на управление и произлизащите от нея практики; и накрая – понятието се асоциира с паметта на отделни индивиди или групи за живеенето и реализирането им в периода на комунистическата държава.

Смесването на трите значения на понятието – комунизмът като идея, комунизмът като поредица от исторически факти и комунизмът като избирателна памет за определени факти – често води до подмяна на предмета на обсъждане. Ето защо в днешното българско общество все още не е постигнат така необходимият за нормалното демократично развитие на страната консенсус относно оценката на комунистическото минало. Неговата липса не може да бъде запълнена от частично постигнато съгласие относно осъждането на масовите репресии през първите години на режима, засегнали десетки хиляди индивиди, представляващи най-издигнатата и продуктивна част от „буржоазна“ България. Фактите и цифрите за престъпленията на комунистическия режим са добре известни и многократно припомняни, но сякаш не намират адекватна оценка в общественото мнение. Ето защо, за да се преодолеят пречките пред историческото познание, трябва да се отиде отвъд повторението на документираните и многократно излагани факти.

Основна пречка пред постигането на обектив- на оценка за годините на Народна Република България се явява паметта на реалните участници в историческия процес. Паметта е присъствие на отсъстващото. Но припомнянето за минали неща има някаква цел или поне последствия. Паметта е нещо индивидуално, свързана е с личното усещане за нещата и това вкарва в разговора проблема за носталгията. Личната обвързаност или личният успех са най-често срещаните причини за носталгичната памет. Френският философ Пол Рикьор [1] говори за някои хора като за „адвокати на паметта“. Те говорят, свидетелстват не за това, което е било, а за това, което субективно си спомнят.

2. Паметта за периода 1944 – 1989 г.

Но какво да кажем за паметта на тези млади хора, които не са живели по времето на комунизма и дори са родени след неговото слизане от историческата сцена, но се показват свързани с носталгичните нагласи. Те нямат памет или по-скоро нямат лична памет за времето на комунизма. Паметта за „доброто старо време“ обикновено е семейна памет, младите хора възпроизвеждат семейните разкази и коментари. Тази споделена памет, тази солидарност в паметта е свързана с емоционалното преживяване на загубения социален статус, който засяга рода като цяло. Младите нямат нищо общо с комунизма, но се чувстват задължени да споделят семейното отношение към него. Така споделената памет се превръща в „дълг“ – дългът да се припомнят избирателно определени неща, а други да се забравят. Това свежда паметта на определени общности до собственото им самопреживяване на демократичната промяна като загуба. Но и до нещо повече – до представяне на тази загуба като всеобща загуба. Тази „задължена памет“ нерядко е подсилвана и от активната медийна среда, която в редица случаи също е продукт на индивиди, носители на частни споделени памети. Този стремеж на индивидуалната памет да си присвои статута на колективна памет допълнително усложнява процесите.

Но има и друга памет – паметта на жертвите на комунистическия режим, паметта на хората, преминали през затвори и лагери, през изселване от родните места, сблъскали се с ограничения в образованието и работата, паметта на хората с пропилян живот. Тази памет също има своите семейни разкази и се обляга върху солидарността. Поставяйки въпросите за вината и отговорността, тя директно се изправя срещу носталгичната памет. Тези памети са антагонистични, но далеч не се неутрализират взаимно. Техните истини съществуват паралелно една до друга. И така един разказ се изправя срещу друг разказ, една памет се изправя срещу друга памет. Така историята рискува да се разпадне на различни частни истории, които отразяват не цялата истина за времето, а само собствената ситуация на избирателно спомнящите си индивиди и групи. Ето защо паметта не е в състояние да бъде надеждна база за историческото познание, тя не може да гарантира истината за миналото. Важно е, но не е достатъчно да се противопоставят различните разкази за комунизма.

За пет десетилетия комунизмът търпи видима еволюция, поради което различни практики се оказват в основата на различната памет за него. Едните спомени свързват времето на комунизма с неговото начало, 40-те и 50-те години на миналия век, други – с известната нормализация на живота през 80-те години и мирното му слизане от историческата сцена. За да можем да отличим общите принципи зад различните практики е необходимо да се отиде отвъд опита на тези, които са преживели събитията.

Единственият възможен арбитър между различните памети може да бъде историческото изследване, опряно на общи принципи, способно да отдели това, което е било добро за индивидите и семействата, от това, което е свързано с общата съдба и общото благо. Ако за фактите, свързани с престъпленията на комунизма, е говорено многократно, то за комунизма като политическа система все още има незнание и неразбиране.

В каква държава живеем или сме живели – това са въпроси, които още от времето на древна Гърция и досега европейското човечество си е задавало и си задава, тъй като е разбрало, че дали живееш добре или лошо, твърде много зависи от това каква е политическата форма на управление...

БЕЛЕЖКИ

1. Пол Рикьор (1913 – 2005 г.) е френски философ, автор на множество сборници с текстове върху проблема за справедливостта като добродетел и като институция. През 2000 г. той публикува „Паметта, историята, забравата“, където разглежда въпроса за една точна представа за миналото.

(Следва)

сряда, септември 20, 2017

Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 януари 1871 година

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 40. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60, № 8026.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ПАНАЙОТ ХИТОВ - 10 ЯНУАРИ 1872 ГОДИНА

Г-н Панайот Хитов

В Белград [1]

Българско, 10 януари 1872 г. [2]

Ц Б Р К

в Българско

Брой... 2-ри/З

(печатна бланка)

Родолюбиви господине!

Писало ви се е и друг път, че тук в Българско съществува Ц. комитет, също и по всичките градове с околните им села съществуват частни комитети - които подлежат на Ц. комитет и се управляват според закона; следователно и вие като българин и прочут воевода, според писмата ви разбирам, че желаете да участвате в народното ни дело, но трябва непременно да се съобразите със закона, който сега ви изпращам, та да не давате глас и честно да пишете от себе си, както сте писали на сливненци и др. за работи, които само от Ц. комитет зависят, защото написаното ви на сливненци за нас е противно. В отговор на призоваването ни да дойдете тук, казвате, че никаква полза не ще принесете засега. Като сте уверен, че е така, стойте си, но бъдете готови, защото скоро ще има събрание във Влашко, където ще се съберат много от работниците ни, та каквото мислите ще представите на събранието. А кога и къде ще бъде събранието, ще ви съобщим. За това събрание на никого няма да казвате...

Закона, който ви изпращаме, ще прегледате и ще дадете бележките си върху него и ще го върнете в Турну, защото се прибират вече отвред, за да се печати.

Привременно правителство в България

I отд. от БРЦК

(печат)

1. Адрес на писмото.

2. Д. Хр. Попов отбелязва под писмото: прието тук в Т. Мъгуреле: 16 януари, 1872. - Бел. също от Панайот Хитов: „Прието в Белград: 6 февруари 1872 г.“

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

33. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници

вторник, септември 19, 2017

Нацисткият „Титаник“

Някога, когато бях много малък, в Силистра имаше две кина (всъщност три, но третото беше в един квартал, далече - според пространствените представи на един малък човек - и там не ходех).

Всяка неделя в кино „Москва“ даваха от десет до единадесет часа документални филми, а в кино „Доростол“ - анимационни.

Татко и аз излизахме в неделя от къщи заедно, но на центъра на града се разделяхме - той отиваше да гледа документалните филми, а аз анимационните.

И си мислех тогава, че възрастните не разбират нищо от кино, след като могат да гледат такива скучни неща, по-скучни и от куклената анимация, на която изобщо не гледах с добро око - моята слабост беше рисуваната.

Годините обаче промениха нещата.

Днес продължавам да се отнасям с голяма симпатия към анимацията (рисуваната, куклената продължавам да не я признавам), макар че почти нямам време за анимационни филми и рядко се случва да гледам нещо анимационно.

Затова пък документални филми гледам постоянно, понякога по два-три през почивните дни, даже в момента, когато пиша тези редове, на телевизора до компютъра ми по Viasat History тече филмът „От Световната към Студената война“, към който е насочен слухът ми и от време на време прескача погледът ми.

А преди няколко дена гледах Нацисткият „Титаник“ („Nazi Titanic“, 1912 г.), изключително интересен документален филм за игралния филм „Титаник“, създаден през 1943 година в Германия.

Германският „Титаник“ е сниман по поръчка на министъра на пропагандата и просвещението на Третия райх Йозеф Гьобелс.


Гьобелс (както и Хитлер, между другото) е страстен любител на холивудското кино и мисълта за една суперпродукция, която да надскочи игралния Холивуд (Лени Рифенщал вече е зачеркнала всички документалисти с „Триумф на волята“ още през 1935 г.) не му е никак чужда.

Едновременно с това Гьобелс иска филмът да удари звучен шамар на англичаните, представяйки ги във възможно най-черен вид - алчни, безскрупулни, нечовечни.

Така че „Титаник“ се очертава в представите на министъра на пропагандата като един колосален пропаганден филм, който трябва да набие в мозъците на германските зрители идеята 1) за величието на немското кино и 2) за отблъскващия вътрешен облик на врага.

За режисьор на поръчковия филм е избран не кой де е, а Херберт Зелпин.


Амбициозният и талантлив Зелпин, който вече е правил два пропагандни филма за Гьобелс, а общо има до това време тридесет и един игрални филма, поема с удоволствие задачата.


Снимките започват, образите се изграждат такива, каквито са необходими на пропагандния замисъл.

Ето го жадният за слава и богатство Джоузеф Брус Исмей, председател на параходната компания, построила и пуснала на вода „Титаник“.


Капитанът на кораба изпълнява безропотно нареждането на Исмей корабът да увеличава все повече и повече скоростта си.


Екипажът не оспорва заповедите на капитана, с изключение на първия офицер Петерсен, който - за разлика от всички останали - не е англичанин, а... германец.


Това е измислен персонаж, но изключително важен за пропагандата.

Същият този Петерсен, разсъдлив, предвидлив, с дълбоки познания за коварствата на айсбергите, чиито предупреждения обаче никой не слуша, даже ще спаси по време на потъването с риск за живота си едно обречено на сигурна смърт момиченце.


Всичко изглежда добре в началото, но този път Зелпин се препъва.

Въпреки че при тежкото военно време му отделят толкова парични средства, колкото пожелае, и даже му предоставят цял кораб, крайно необходим на военния флот, плюс множество немски войници за статисти, снимките започват сериозно да буксуват и сроковете се разтягат във времето.

Накрая се стига до това, че поради една много абсурдна случка (непредпазливо злостно изказване за немската армия в нетрезво състояние) Херберт Зелпин е арестуван и се обесва (или го обесват) в затворническата килия.

Филмът, който се намира съвсем в края на снимките си, е завършен най-сетне от друг режисьор.

Но времената са се променили, Германия вече не настъпва, а отстъпва на бойното поле, и нещата на екрана не изглеждат такива, каквито биха се харесали на доктор Гьобелс.

Властният и нетърпящ прекословия Джоужеф Исмей много прилича на Хитлер, покорният екипаж на кораба - на безропотния германски народ, а потъващият „Титаник“ навява неприятни мисли за бъдеща гибел на страната.

Филмът е забранен за прожектиране на територията на Германия, прожектират го по окупираните територии, но без особен успех.

"Титаник" се оказва величествен нацистки пропаганден проект, който завършва с величествен провал...

Бонуси:

Филмът Нацисткият „Титаник“ (на английски език и с руски дублаж).


Филмът „Титаник“, 1943 г. (на немски език с английски субтитри).


понеделник, септември 18, 2017

„Мы все учились понемногу...“

Срещали сте вероятно това мнозинство от хора на възраст, които обичат да се хвалят колко много са чели и учили някога, пък сега младите никак не четат и не учат, поради което са много по-прости от тях.

Един от вариантите на този хвалебствен панегирик е лингвистичен: някога учехме от малки руски език и още го знаем, а пък днес младите... и така нататък.

На такива, като ги послушам малко, започвам да им декламирам и ги карам да ми преведат нещо съвсем кратко (който иска, да се пробва, ако го разбере цялото, значи знае руски език!):

„Я сразу смазал карту будня,

плеснувши краску из стакана;

я показал на блюде студня

косые скулы океана.

На чешуе жестяной рыбы

прочёл я зовы новых губ.

А вы ноктюрн сыграть могли бы

на флейте водосточных труб?“ (Маяковский, „А вы могли бы?“)

Тук ченето на въпросният мой събеседник увисва и започват оправданията: ама аз, нали - „Здравей“, „Довиждане“, „Разбираш ли?“...

Добре де, ама аз пък зная как е „Здравей“, „Довиждане“ и „Разбираш ли?“ на японски, зная даже как е „моята котка“ (Кàжи баба "ваташи но неко"!), но никога не съм се хвалил, че зная японски.

Някои обаче и с толкова се хвалят.

И ако само се хвалеха, нямаше да е чак толкова зле, но те не само се хвалят, ами и „говорят“.

Ето като пример една случка от лятото.

Пътувам с влак и на една от гарите, когато тропотът на колелетата престава за няколко минути, чувам от съседното купе мъжки глас.

Човек на достопочтена възраст (видях го после на слизане) обяснява на една жена (явно рускиня), състоянието на българския летен пазар:

- У нас сега ест дини, пъпеши, праскови...

Рускинята вмъква едно скорострелно: „Да, да“, макар че със сигурност е схванала от названията на всичките пазарни артикули само думата „диня“, близка по звучене до руската дума за... пъпеш.

След като свършва с пазара, нашенецът подхваща любимата тема на българите - красотите на България, които - това е вече индивидуална добавка - непременно трябва да бъдат снимани:

- Море утрам, пагода рано солнце - таблетам снимки...

За морето и слънцето жената е разбрала, ама какво да ги прави, няма как даже и да се е досетила: в руски език не съществува нито думата „таблет“, нито думата „снимка“...

И веднага ми идва на ум онова четиристишие от „Евгений Онегин“, в което Пушкин се задява с недоучилите свои съвременници, които обаче минават за много просветени не само в очите на другите, но и в своите собствени:

„Мы все учились понемногу,

Чему-нибудь и как-нибудь,

Так воспитаньем, слава Богу,

У нас немудрено блеснуть“.

(„По малко учили сме всички,

на нещо си и някак си,

така че с възпитание, слава Богу,

е лесно да блеснеш у нас“).

А иначе не е лошо, между нас казано, човек да се самопохвалва от време на време, даже и с това, че поназнайва езици, но и тук трябва да се преценява мярката.

Иначе току-виж дошъл момент, когато те уловили по бели гащи...

неделя, септември 17, 2017

Нобелови лауреати – 1946 година

Джон Х. Нортроп (John H. Northrop)

5 юли 1891 г. – 27 май 1987 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Джеймс Б. Съмнър и Уендъл М. Станли)

(За получаването на ензими и вирусни протеини в чист вид.)

Американският биохимик Джон Хауърд Нортроп е роден в Йонкърс (щат Ню Йорк) в семейството на Алис Бел (Рич) и Джон Исайа Нортроп, преподавател в Колумбийския университет. Малко преди раждането на Нортроп баща му загива: в лабораторията, където работи, избухва взрив. Майката на момчето започва да преподава отново ботаника в колежа "Хънтър" в Ню Йорк. Благодарение на нейните усилия в учебната програма на средните училища е включен нов предмет - природознание. В Ню Йорк Нортроп завършва начално, а през 1908 г. средно училище.

Като постъпва в Колумбийския университет, бъдещият учен отделя много време за изучаване на химия и съвсем малко - на биология. През 1912 г. получава степента бакалавър по природни науки и записва аспирантура по химия. Докато учи, Нортроп влиза в в състава на отбора по фехтовка на Колумбийския университет, който през 1913 г. печели международно състезание. През същата година Нортроп става магистър по природни науки и започва да пише докторска дисертация по химия, който завършва през 1915 г. През лятото на същата година, точно в навечерието на нейното завършване, младият биохимик работи като златотърсач в Аризона.

Получаването на стипендията "Уилям Бейард" осигурява на Нортроп възможността да работи една година в Рокфелеровия институт за медицински изследвания (сега Рокфелеров университет) при Жак Льоб, след което е назначен отначало за асистент, а след това, през 1917 г. - за преподавател. От 1920 до 1924 г. Нортроп изминава пътя от младши член до член на институтската корпорация.

През 1917 г., след влизането на САЩ в Първата световна война, Нортроп служи като капитан от химическите войски на американската армия. През това време той открива ферментационния процес, който започва да се използва за производството на ацетон - разтворител, широко използван за промишлени и научни цели.

Като се връща след войната в Рокфелеровия университет, Нортроп подновява научната си работа, свързвана с изследването на протеините и проучването на продължителността на живота, която го довежда до необходимостта да бъде изяснена природата на ферментите. През 1902 г. немският химик Едуард Бухнер открива група протеини. Това са ензимите (ферментите). Те са катализатори, които помагат за осъществяването на химични реакции, такива например като процеса на храносмилането. Когато Нортроп започва да изучава тези жизнено важни съединения, техният химичен състав е почти неизвестен. Макар много учени да предполагат, че ферментите имат протеинова природа, известният немски химик Рихард Вилстатер се опитва напразно да получи техни образци в чист вид и в резултат от това стига до заключението, че ферментите не приличат на нито едно от известните органични съединения.

Като не се съгласява с извода на Вилстатер, Льоб предполага, че ферментите имат протеинова природа и следователно могат да бъдат обяснени със законите на химията. По предложение на Льоб Нортроп се опитва да получи през 1920 г. в чист вид пепсин - фермент, който регулира процесите в стомаха по време на храносмилането. Но опитът завършва с неуспех и ученият, като подновява започнатата с Льоб работа, доказва, че животът на организмите зависи от температурата: високата температура води до намаляване на неговата продължителност. Това откритие потвърждава неговото и на Льоб убеждение, че животът е зависим от химически процеси.

През 1926 г., точно когато Нортроп започва да работи в лабораторията на Рокфелеровия институт в Принстън (щат Ню Джърси), Джеймс. Б. Съмнър от медицинския колеж на университета "Корнел" публикува резултатите от своите изследвания на уреазата - фермент, участващ при разграждането на карбамида. (Карбамидът е отработен продукт, който се образува в организма в резултат от протеинов обмен). Съмнър съобщава, че е успял да изолира фермента в кристален вид, като изказва предположение за неговия протеинов произход. Откритията на Съмнър са подложени на нападки от страна на много учени, но те вдъхновяват Нортроп да поднови изследванията си на пепсина, които след четиир години се увенчават с изолирането на кристали, приличащи много по свойствата си на пепсин.

През 30-те години Нортроп и неговите колеги, сред които най-голям принос има Мозес Куинц, изолират трипсин, химотрипсин и няколко други фермента. Тяхната работа, като потвърждава експериментално теорията на Съмнър, поставя началото на интензивното изучаване на ферментите. Следваща крачка в тяхното изследване е направена през 1935 г. от колегата на Нортроп в Рокфелеровия институт Уендъл М. Стенли, който първи получава кристали от вируса на тютюневата мозайка. През 1939 г. Нортроп изолира за първи път бактериален вирус, а през следващата година - дифтерийния антитоксин в кристален вид.

По време на Втората световна война Нортроп работи като консултант и заема официално длъжността изследовател в Научно-изследователския комитет за национална отбрана. През този период той създава методи за автоматично откриване на химически оръжия.

След като получава Нобелова награда, Нортроп се заема сериозно с проучването на вирусите, като отделя особено внимание на изясняването на тяхната природа и на изследването на връзките между тях. От 1949 до 1958 г. той е професор в Калифорнийския университет в Бъркли, като едновременно с това заема длъжността професор и биофизик в университетската лаборатория "Донър". През 1961 г. е удостоен със званието почетен професор на Рокфелеровия институт, а през 1962 г. - на Калифорнийския университет в Бъркли.

През 1917 г. Нортроп се жени за Луиз Уолкър. Семейството има син и дъщеря. Зет на Нортроп е Фредерик Ч. Робинс. Ученият умира в дома си в Уикебърг (щат Аризона). Приживе той се занимава охотно със спорт, а понякога ходи на лов и риболов.

Сред многобройните награди на Нортроп са медалът Чарлз Фредерик Чандлър на Колумбийския университет (1937 г.), Почетната диплома на правителството на САЩ (1948 г.) и медалът Александър Хамилтън на Колумбийския университет (1961 г.). Ученият е член на американската Национална академия на науките, на Американското философско дружество и на Американската академия на науките и изкуствата, а също така е чуждестранен член на Британското химическо дружество, на Кралското дружество на изкуствата и на Германската академия на естествоизпитателите "Леополдина".

Източник: http://n-t.ru/nl/hm/northrop.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов


ДО ТУК - в „Библиотека на Павел Николов – Нобелови награди“

събота, септември 16, 2017

Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 31 декември 1871 година

Писмото и бележките към него са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров "Васил Левски - живот, дела, извори", т. I, 1929 г. Там те се намират под № 39. Като източник Страшимиров сочи Н. Б. II. А., п. 60. № 8022. Арх. т. I. № 17, стр. 41.

(Павел Николов)

ПИСМО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ДО ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ - 31 ДЕКЕМВРИ 1871 ГОДИНА

1871, 31 дек.[ември], Плевен

Братоече!

Приносящия ви го препоръчвам, добро момче е, само идва и ми съобщава, че занапред иска да бъде наш чак до смъртта. Той желае да постъпи във Военното училище в Одеса и занапред да бъде готов съвършен войник. Той си има нужните, според както ни писахте, че трябвало. Вижте по думите му и го оправете за Одеса.

Получих писмото ви до г-да М-р [1] в Плевен и нямах време да ви отговоря за неразбраните ви, които сте така купили, така ги и пишете. Забележка: вчера каквото сме говорили и писали, трябва и днес да го имаме пред очи, да не ни се смеят хората в работите ни утре!! Аз ще докажа, че до днес каквото съм работил нямам грешка в нищо. Писмата ми са у вас и писмата ви са у нас!... И пак ще ви пиша, но засега бързам.

Саву [2] до някой ден иди с още двама другари. Гледайте, брате, там лежи всичко. И ние ще гледаме оттук с хората сме твърде [3] отвсякъде.

В. Левски

1. Муратоглар (Ловчанският комитет), означен в Плевен - нарочно.

2. Сава Младенов.

3. Разполагаме.

ДО ТУК В БЛОГА:

1. Разписка, подписана от Васил Левски

2. Стохотворение от Васил Левски

3. Писмо до Найден Геров – 1 февруари 1868 година

4. Писмо до Панайот Хитов – 1868 година

5. Писмо на Васил Левски до Христо Иванов Книговезеца – 6 септември 1869 година

6. Писмо на Димитър Ценович и Васил Левски до Панайот Хитов – 13 май 1870 година

7. Писмо на Васил Левски до Любен Каравелов – началото на 1871 година

8. Дописка на Васил Левски до вестник „Свобода“ - 28 януари 1871 година

9. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 5 февруари 1871 година

10. Писмо на Васил Левски до частните революционни комитети - 10 февруари 1871 година

11. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю в Одеса - 1 март 1871 година

12. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 11 април 1871 година

13. Писмо на Васил Левски до Филип Тотю - 18 април 1871 година

14. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 26 април 1871 година

15. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 30 април 1871 година

16. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 10 май 1871 година

17. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 10 май 1871 година

18. Писмо на Васил Левски до Ганчо Милюв от Карлово - 10 май 1871 година

19. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 14 май 1871 година

20. Писмо на Васил Левски до Иван Кършовски - 20 юни 1871 година

21. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 20 юни 1871 година

22. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 6 юли 1871 година

23. Писмо на Васил Левски до Ловченския комитет - 27 юли 1871 година

24. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов в Турну Мъгуреле - 27 юли 1871 година

25. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 29 септември 1871 година

26. Писмо на Васил Левски до Панайот Хитов - 29 септември 1871 година

27. Писмо на Васил Левски до по-прогресивен и богат българин във Влашко - 6 октомври 1871 година

28. Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 27 октомври 1871 година

29. Писмо на Васил Левски до Трифон Райнов - 25 ноември 1871 година

30 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов

31 Писмо на Васил Левски до Данаил Хр. Попов - 28 декември 1871 година

32. Из протоколите от разпитите на Васил Левски и неговите сподвижници