НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1988 г. / МИР / МЕЖДУНАРОДНИ СИЛИ НА ООН ЗА ПОДДЪРЖАНЕ НА МИРА

Международни сили на ООН за поддържане на мира (United Nations Peacekeeping Forces)

Нобелова награда за мир

(За предотвратяването на въоръжени сблъсъци и създаването на условия за преговори.)

Мироопазващите сили на ООН се използват от Световната организация за поддържане или възстановяване на мира в зони на въоръжени конфликти. ООН може да участва в конфликти между държави, както и в борби вътре в държавите. ООН действа като безпристрастна трета страна, за да подготви почвата за разрешаване на проблемите, провокирали въоръжен конфликт. Ако се окаже невъзможно постигането на мирно уреждане, присъствието на силите на ООН може да допринесе за намаляване на нивото на конфликта.

Мироопазващите сили на ООН могат да бъдат използвани само когато и двете страни в конфликта приемат тяхното присъствие. Съответно, те могат също да бъдат използвани от враждуващите страни, за да се избегне ескалация на конфликта и, ако е възможно, също така да се ликвидира противопоставянето.

Мироопазващите сили са подчинени на ръководството на ООН. Те обикновено се разполагат в резултат от решение на Съвета за сигурност. Понякога обаче инициативата се поема и от Общото събрание. Оперативният контрол принадлежи на генералния секретар и на неговия секретариат.

Разграничаваме два вида мироопазващи операции – групи невъоръжени наблюдатели и леко въоръжени военни сили. Последните имат право да използват оръжията си само за самоотбрана. Проведени са общо 14 операции на ООН. Те са разделени по равно между групи наблюдатели и военни сили. Групите наблюдатели се занимават със събиране на информация за ООН относно реалните условия, преобладаващи в дадена област, например дали и двете страни се придържат към споразумение за примирие. На военните сили са поверени по-широки задачи, като например да държат страните в конфликта разделени и да поддържат реда в даден район.

Интервенциите на ООН са особено търсени в Близкия изток, както по отношение на групите наблюдатели, така и по отношение на военните сили. ООН поема за първи път задачата да изпрати наблюдатели, които да следят за примирието между Израел и арабските държави през 1948 г. Дейността на групата за наблюдение е възобновена след войните от 1956, 1967 и 1973 г. След войната от 1956 г. първите въоръжени сили на ООН са създадени, за да служат за буфер между израелските и египетските сили в Синай. Десет нации изпращат свои войници. Друга сила е създадена след войната между Египет и Израел през 1967 г., за да наблюдава споразумението за примирие между страните. Това се случва в период на изключително високо напрежение както на местно равнище, така и между великите сили. През 1974 г. по-малки сили на ООН са създадени на Голанските възвишения, за да поддържат граничната линия между сирийските и израелските сили. Най-мащабната операция на ООН в Близкия изток е представена от формирането на UNIFIL, последица от израелската инвазия в Ливан през 1978 г. Нейните задачи включват наблюдение на изтеглянето на Израел, поддържане на условията за мир и сигурност и подпомагане на ливанското правителство да се възстанови и да установи своя авторитет. Подобни задачи натоварват максимално възможностите на UNIFIL, но силите на ООН допринасят много, като намаляват равнището на конфликта в района. Това постижение обаче не е без значителни загуби. Жертвите на ООН възлизат на повече от двеста.

ООН изиграва важна роля по време на борбите, които избухват, когато белгийската колония Конго постига независимост през 1960 г. Тъй като в района царят анархия и хаос, са създадени сили на ООН, наброяващи почти 20 000 души, за да помогнат на правителството на Конго да поддържа мира и реда . В крайна сметка те са ангажирани преди всичко с прекратяването на бушуващата гражданска война и предотвратяването на отделянето на провинция Катанга. По време на изпълнение на мисията на ООН в Конго генералният секретар Даг Хамаршелд загива при въздушна катастрофа.

Сред другите важни задачи може да се спомене наблюдението на границата между Индия и Пакистан и поддържането на мироопазващите сили, които са установени в Кипър поради гражданската война, избухнала между гръцкото и турското население на острова. Силите на ООН успяват да създадат буферна зона между двете етнически групи.

В тези и други области ООН изиграва значителна роля за намаляване на равнището на конфликти, въпреки че основните причини за противоборствата често остават.

ИЗТОЧНИК: https://www.nobelprize.org/prizes/peace/1988/un/history/

Превод от английски: Павел Николов

ОКУПАЦИОНЕН ФОНД, ОСНОВАН ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА РУСКО-ДУНАВСКА ОБЛАСТ - 8

ДО ТУК: Предговор 1; Предговор 2; ОТКЪС 1; ОТКЪС 2; ОТКЪС 3; ОТКЪС 4; ОТКЪС 5

ОТКЪС 6

Сетне русчукският консул получил частно писмо от директора на Азиатския департамент г-н Мелников със следното съдържание: ,Драги Николай Николаевич, наскоро писах на Михаил Александрович, молейки го, колкото е възможно по-често, да ни известява за развоя на нещата в България. Наистина ние своевременно получаваме номерирани донесения и доклади, но Вие знаете, че от тези донесения никога не може да се стигне до правилно заключение. Тези донесения аз смятам само за официална опора, а съставянето им за отдих от безделието. Друго нещо е частното, приятелско обменяне на мисли. Не зная защо Вие в последно време сте толкова затворен, сякаш по заповед се ограничавате до писма на бланки с изходящ номер. Междувременно у нас общественото мнение е ужасно настроено срещу нашите действия в България. Ще Ви кажа, че в Петербург сега се образуваха два лагера: т.е. във войнстващия лагер се намираме ние, а в противоположния - военните, и, разбира се, на нас, пишещите хора, ни е трудно да се борим с въоръжената сила. Преди няколко дни имах случай да се срещна с генерал 3sohywt (шифровано - Обручев) в генералния щаб, той ми прочете такава нотация, която никога не съм очаквал. Благоволете да си представите това: общоуважаваният генерал едва-едва не ни нарече изменници! Г-н 3sohywt се обръща към мен със следните думи: „Какво сте скроили в България, извършвате някакъв държавен преврат, възнамерявате да преустановите действието на създадения от нас Органически устав и да дадете някакви пълномощия на княз Батенберг?“ Генералът отива и по-далеч: „Нима сме воювали заради някакъв си немец Батенберг? Нима освобождавахме българите за това, щото от тях да направят крепостници на принц Батенберг? Какво ни влиза в работата това, че някакъв си Петко Каравелов или Драган Цанков в България либералничат? Бог да им е на помощ, техният вътрешен ред не ни влиза в работата. Нашата задача в Изтока съвсем не е завършена. Ние в България само положихме трайни основи за бъдещото построяване на прекрасната сграда, а вие, дипломатите, разрушавате основите, положени с нашата кръв. Ако замисленият от вас преврат завърши благополучно, то във всеки случай аз въобще не виждам в него полезен за нас резултат. Преди изтеглянето на нашите войски от Задцунавието Военният съвет взе окончателно решение относно нашите действия в България, Румелия и Македония. Това постановление на Военния съвет ние смятаме за окончателно решение на Източния въпрос, а вие, дипломатите, в нарушение на постановлението на Военния съвет правите в България държавен преврат. На вас ви предстоеше преди всичко да се погрижите да обедините България, да устроите в Македония автономно управление и едва тогава да пристъпите към привеждане в изпълнение на постановлението на Военния съвет.“ Генералът казва, че той никога няма да се съгласи с това, че с княз Батенберг начело биха могли да се постигнат нашите предначертания. Князът се оплаква, че българските министри са му непослушни, че той при такъв ред на нещата в Княжеството е принуден да напусне страната. Г-н 3sohywt смята, че удовлетворяването на жалбите на княаз въобще не влиза в кръга на нашата загриженост за България. Там съществува конституция, въз основа на която министрите са отговорни пред Народно събрание, следователно „министрите са поставени понякога в необходимостта да не удовлетворяват частните искания на княза“. По думите на княз Батенберг българските министри не изпълнявали неговите заповеди; отново въпросът е какво ни интересува това. Нека той като конституционен господар уволни настоящите министри, да разпусне Народното събрание, да насрочи нови избори и тогава ще се убеди кой от неговите министри се ползва с доверието на народа. Ако князът не желае това, то нека той сам наруши конституцията, а не да вади кестените от жарта с чужди ръце. Ето Ви, драги Николай Николаевич, възгледите на нашите господа военни за положението на нещата в България. Но в отговор на всички забележки аз изказах пред генерал 3sohywt нашето правилно виждане. Казах му, че те, господата военни, ако разчитат да установят протекторат в България без възможно никакви усложнения, то доста грешат. „Военният съвет постанови за протекторат, но позволете да Ви запитам в каква форма да се приведе това постановление в изпълнение. Да се застави българското Народно събрание да приеме оставката на княз Батенберг и да се провъзгласи протекторат, т.е. България да бъде призната за Велико Княжество и Господарят Император да приеме титлата Балкански Велик Княз? Нима Великите държави ще се отнесат равнодушно към такъв поврат? Къде е в крайна сметка Берлинският договор, забраняващ на царските особи да бъдат едновременно и Князе Български? Да допуснем, че всичко това е станало и европейските сили протестират против това, готови ли сме ние да отстояваме нашите права? Зная, че ще кажете - не. Аз изключвам за известно време въоръжения протест на европейските държави, но допускам, че Турция ще завземе Източна Румелия, за да укрепи границата, тогава готови ли сме да встъпим в нова борба, бидейки необезпечени с неутралитет от страна на европейските сили? Зная, че ще кажете - не. Следователно при оценката на едни или други начини за привеждане в изпълнение на нашите предначертания е нужно да се направи заключението, че настоящата стъпка, направена от нас в България, е правилна, вярна и действително допринасяща за достигането на благите цели. На вашия въпрос, какво ни влиза в работата вътрешният ред в България, смятам за свой приятен дълг да отговоря на Ваше Превъзходителство, че именно вътрешните порядки в България ни интересуват повече от всичко. Нашата задача там е възпитателна, нашата загриженост за България възпитава младото поколение в монархическа посока, в уважение към православната вяра и църква. Ние не можем да допуснем, щото бъдещото поколение да бъде възпитавано подобно на Каравелов и Цанков, които отричат всичко свято за православните люде. Не ни трябва да се обръщаме към архивни справки, пред нас е живият пример на Румъния. Малко кръв ли се проля за румънската свобода и независимост и какво излезе от всичко това? Румънците, възползвайки се от постигналото цяла Русия нещастие, когато цялата Русия се намираше в дълбок траур, когато тялото на пресветата особа на покойния император още се упокойваше в Петро-Павловската черква, именно на 14 миналия март се провъзгласиха за независимо кралство начело с Карл Хохенцолерн. Ето Ви, любезни генерале, плода на нашето нехайно отношение към Румъния, с която рано или късно ще ни се наложи да се съобразяваме. И така, имайки пред очите си такъв жив пример като Румъния, ние не трябва да правим същите тези грешки и в България, и следователно нашето пряко задължение е да следим за вътрешното развитие и за вътрешното протичане на нещата в България и така да предпазим страната от глупави последици. Вие говорите, че не сме воювали заради някакъв си княз Батенберг? Аз съм съвършено съгласен с това, но още по-малко сме воювали заради някакви си Петко, Драган и Степан. Под секрет ще Ви кажа, че не е било и заради каквито и да са братушки. Нашата задача беше да прочистим пътя до известен пункт, в косвен смисъл ние постигнахме това, но в Берлин ни преградиха този път, следователно сме длъжни да го постигнем с други средства, които са избрани сега от нас. Достигането на тези цели е възможно само тогава, когато ще имаме работа с едно лице, а не с уличната тълпа, която българите наричат Народно събрание. Какво можем да искаме от княз Батенберг, каква услуга може да ни окаже той, когато той не само е толкова ограничен в своята власт и когато всичко зависи не от него, а от неговите министри и от народните представители? Дайте на княза права и чак тогава искайте изпълнение на задълженията! Дайте му пълномощия за самостоятелно управление на страната и тогава искайте изпълнение на поставените условия!

Относно обединението на България, този въпрос по наше мнение засега е преждевременен. Наистина в постановлението на Военния съвет това е предвидено, но не са установени нито времето, нито срокът на обединението. Обръщайки се към същността на въпроса за обединението на България, ние приемаме, че това е мислимо само тогава, когато в българското княжество бъде установен най-малкото траен протекторат. Ако на първо време, т.е. в течение на двугодишното самостоятелно съществуване на българите, за преустановяване на действието на конституцията в малкото княжество бе нужно да се прибегне до държавен преврат, какво щеше да бъде при увеличаване на границите на Княжеството, и чрез присъединяване към него още и на Румелия, Добруджа и Македония не създаваме ли ние втора Румъния? И то в по-големи размери? И едва ли тогава щеше да е възможно да се предприемат такива извънредни мерки както в даденото време и ние за самите себе си ли създавахме славянска Турция, или пък щяхме да сме принудени веднъж завинаги да се откажем от нашите исторически задачи.“

След всичко гореизложено очевидно генералът се съгласи с нашите виждания по българските въпроси и обеща да намине към мен да обменим мисли.

Вчера Николай Карлович представи на височайше разглеждане всички Ваши донесения и телеграми, получени в последно време. Господарят Император остана твърде благосклонен към вашите действия в България и повели да се благодари на всички вас, за което ще ви бъде официално съобщено.

До нас стигат неблагоприятни слухове за това, че извънредните княжески комисари в България вземат твърде сурови мерки по отношение на лица, числящи се към опозиционната партия. Говори се даже, че някои от видните граждани по разпореждане на комисарите били подложени на телесни наказания единствено поради това, че тези граждани се отнасяли неодобрително към настоящия порядък на нещата в България. У нас, в Петербург, не одобряват начина на действие на импровизираните извънредни комисари и, съдейки по Вашите донесения, ние не виждаме необходимост да се прибягва до такива строги мерки. Николай Карлович се опасява да не би това да бъде доведено до знанието на Господаря Император и тогава генерал Ернрот ще бъде незабавно отзован, още повече че той и без това не се ползва с особена поддръжка в тукашните военни кръгове. Писах за това на Михаил Александрович, моля също и Вас под секрет да предадете на комисарите от Вашия район как тук гледат на техните действия и че ние не одобряваме тяхното поведение в това отношение. Пишете, моля Ви, по-често и по-подробно за това, какво става при вас.“

Шифровано съобщение на дипломатическия агент в София до консулите в България, последвало през май 1881 г.

„Военният министър на Княжеството се обърна доверително към мен с ходатайство за отпускане на сума за даване на еднократна помощ и месечна издръжка на лица, нужни ни за агитационни цели. Генерал Ернрот лично ми обясни, че макар в негово разпореждане да се намират някои секретни суми, за него е нежелателно да извършва разходи, опасявайки се от гласност в България по паричната отчетност. Напълно споделяйки мнението на ген. Ернрот, помолих Мелников да ми се разреши извършването на разходи по горепосочената необходимост. Понастоящем по телеграфа г-н Мелников, посочвайки остатъците от сумата на окупационния фонд, моли щото отчетите за направените разходи да бъдат доставени отделно от сметките на извънредните служебни издръжки.

Имайки предвид, че някои от назованите лица пребивават в поверения Ви консулски окръг, най-покорно Ви моля, почитаеми господине, по Ваше лично усмотрение и след съвещаване с извънредните комисари да снабдите означените лица с парични средства, еднократни помощи и месечна издръжка. На тези от тях, които са способни да носят оръжие, да се дадат парични средства за придобиване на такива по указание на извънредните комисари. На първо време Вие можете да употребите съхранявания в повереното Ви консулство запасен капитал. Би било желателно списъкът на лицата и отчетите на раздаваните суми да бъдат водени от Вас лично без участието на чиновниците в консулството. За попълване на запасния капитал ще ви бъдат изпратени пари по специален куриер.“

Конфиденциално съобщение на дипломатическия агент в София до консула в Русчук

„Извънредните комисари в Русчук и Търново направиха докладно искане до генерал Ернрот за арестуване в Русчук на Драган Цанков и в Търново на един от младите и твърде влиятелни депутати в тамошния окръг - Стефан Стамболов.

Доклада за арестуването на назованите лица извънредните комисари основават на това, че господата Цанков и Стамболов открито агитират против княза и че те и техните привърженици могат да имат вредно влияние при провеждането на предстоящите избори.

Предвид на това, съдейки по личните сведения, доставени ми от г-н Мелников, че в Петербург се отнасят твърде неблагосклонно към предприеманите от нас мерки, най-покорно Ви моля да проверите на място доколко агитацията на господата Цанков и Стамболов може да има вредно влияние при предстоящите избори, а също да ми съобщите Вашето лично мнение за необходимостта да се прибегне до такива мерки, предлагани от извънредните комисари. Заедно с това смятам за свой дълг да Ви обърна внимание, почитаеми господине, на това, че познавам лично Драган Цанков като човек твърде влиятелен и ползващ се с доверието на населението, за влиянието в Търновски окръг на младия депутат Стефан Стамболов мога да съдя единствено от съобщенията на други лица, но последния не познавам лично. Смятам, че не е излишно да се учреди в Търново и в Русчук негласен надзор над действията на назованите лица и техните съмишленици.“

В отговор на гореизложеното съобщение русчукският консул донася на г-н Хитрово следното: „Почитаеми господин Михаил Александрович, имах честта да получа конфиденциалното съобщение на Ваше Превъзходителство, на което бързам да отговоря. По сведения, доставени ми от вашия драгоман (за чиято достоверност напълно гарантирам), оказва се, че в Русчук Драган Цанков и неговите съмишленици са решили окончателно да не вземат никакво участие в предстоящите избори. Към посоченото решение се е присъединил и пристигналият преди няколко дни от Търново в Русчук бивш депутат от Търновски окръг Стефан Стамболов. Агитацията от страна на назованите лица и техните привърженици не е в такава остра форма, която да влече след себе си лишаване от свобода, те се ограничават само с порицание на някои действия от страна на извънредните комисари и въобще те не са привърженици на настоящия режим.

По моето скромно мнение в действията на господата Цанков и Стамболов не трябва да се предвижда повод за личното им задържане. Според мен, напълно достатъчно е до провеждането на изборите относно назованите лица и техните привърженици да се ограничим единствено с организиране на негласен надзор, което и извърших съгласно предписанията на Ваше Превъзходителство. При това считам за свой дълг да добавя, че въз основа на отзивите на сведущи лица може да се стигне до заключението, че обиските и арестите на лица, числящи се към опозиционната партия, не доведоха до никакви практически резултати. Ако опозицията в дадения момент е задушена, може да се предполага, че това не е вследствие на предприетите от нас мерки, а, както ми предадоха, вследствие на липсата на материални средства у водачите на партията, от една страна, и опасенията от евентуално последване на окупация на България, от друга.

Преди да получа предписанията на Ваше Превъзходителство, подполковник Логвенов се обърна към мен с молба да го подкрепя по въпроса за арестуването на г-н Цанков. Извънредният княжески комисар се изрази пред мен в следната форма: „Уверен съм, че Драган Цанков не предприема нищо, но неговото арестуване е предизвикано от необходимостта да се придаде значение на нашата борба с уж съществуващата опозиция при изборите, с една дума, нужно е да се арестува Цанков, за да се поддържа някакъв създаден авторитет или могъщество на комисарската власт.“ Отговорих на г-н Логвенов, че Цанков като български поданик може да бъде арестуван от неговата собствена власт като комисар, но не мога да се съглася с действията на руски офицер, още по-малко по отношение на арестувания в Разград руски поданик капитан Менаев именно за това, че в квартирата му са намерени нецензурирани издания.“

Циркулярно съобщение на дипломатическия агент в София до консулите в България

„Беше ми съобщено постановлението на Съвета на министрите за реда за провеждане на предстоящите избори за Велико народно събрание. Съветът на министрите е постановил: в отмяна на съществуващия в България ред за съставяне на избирателни бюра и т.н. изборите ще се проведат по следния ред: избирателното бюро се съставя от извънредния комисар, неговия помощни и градския кмет. До сградата на общинското управление да се поставят няколко избирателни урни, на някои от тях да се напишат имената на кандидатите, предложени от извънредния комисар. Освен това комисарят, неговият помощник или градският кмет при връчването на избирателите на предварително подготвена бюлетина с написани имената на кандидатите посочват кои урни са предназначени за княза и кои са предназначени против княза, т.е., ако избирателят се обяви гласно против княза, той може да гласува по свое усмотрение, но с известни, разбира се, последствия. По мнението на генерал Ернрот, въпреки че избраният от Съвета на министрите начин за провеждане на изборите не е толкова легитимен, но затова пък е много надежден за достигане на желаната цел.

Тъй като въобще не съм съгласен с постановлението на Съвета на министрите за изменение на съществуващия в България ред за провеждане на избори, най-покорно Ви моля, почитаеми господине, да ми изпратите Вашите забележки по този въпрос, а също да ме уведомите няма ли да последват протести от страна на населението в поверения Ви консулски окръг против действията на извънредните комисари при провеждането на изборите за кандидати за Велико народно събрание.“

В отговор на гореприведеното циркулярно съобщение на г-н Хитрово русчукският консул отговаря следното:

„Във връзка с циркулярното съобщение на Ваше Превъзходителство за изменение на съществуващия в България ред за провеждане на избори за народни представители в предстоящото Велико народно събрание смятам за свой приятен дълг да изкажа по този въпрос своето лично мнение, а също мнението на някои видни граждани от поверения ми консулски окръг по този въпрос.

Съществуващият в България ред за провеждане на избори за длъжностни лица в градските обществени управи, окръжни съвети, депутати за обикновено и извънредно законодателно събрание, а също за представители във Велико народно събрание е предвиден по закон. Законодателната власт въобще принадлежи на Народното събрание, което е в правото да установи нов закон и да отмени съществуващото местно узаконение, когато това не засяга изменение или преразглеждане на основния закон на страната, т.е. съществуващата конституция. Князът, като върховен управител, утвърждава постановленията на законодателното събрание. На това освжмовши да установява нови закони за провеждане на избори може само законодателното събрание. По този начин всякакви постановления на Съвета на министрите се явяват незаконни и впоследствие такива постановления водят до признаване за незаконни на бъдещите избори за представители във Велико народно събрание и следователно и издадените от него закони и пълномощия.

Както вече имах честта да доложа на Ваше Превъзходителство, опозиционната партия единодушно реши да не взема никакво участие в предстоящите избори, поради което възниква въпросът, от каква необходимост генерал Ернрот прибягва до противозаконни мерки, когато при отсъствие на всякакви опасения от страна на опозиционната партия, би могло при изборите да се съблюдават всички съществуващи узаконения и порядки. Още повече че в един толкова важен законодателен акт като преустановяване на действието на конституцията и даване на княза пълномощия за самостоятелно управление на страната по мое мнение би следвало строго да се спазят всички съществуващи порядки и закони.“

Секретно писмо на г-н Хитрово до консула в Русчук:

„Драги Николай Николаевич, пълната индиферентност и въздържаност от страна на чуждестранните представители към събитията в България ме навеждат на някои съмнения за това, не си ли е осигурил князът предварително съгласието на другите държави за настоящия държавен преврат и не се ли явяваме ние в дадения случай слепи оръдия на Англия, Австрия и Германия? Преди няколко дни имах разговор с австро-унгарския дипломатически агент за положението на нещата в България; той ми отговори, че настоящото събитие смята за вътрешна работа, към която неговото правителство се смята за непричастно. Между другото той твърде ласкаво се отзова за лица, приближени на княза, които аз от своя страна далеч не считам за наши привърженици. Английският дипломатически агент ми предаде, че не е получил никакви инструкции от своето правителство и дори не знае дали ще отиде в Систов (Свищов), за да присъства на Великото народно събрание.

Що се отнася до личните качества на княз Батенберг, длъжен съм да ви призная, че го смятам способен на всякаква пакост. Вследствие на това най-покорно Ви моля, ако намерите за удобно, да влезете в разговори с чуждестранните консули в Русчук и по възможност да узнаете от тях какви инструкции са получили в последно време по отношение на положението на нещата в Княжеството и за последното да ме почетете с уведомяване.“

Отговор на русчукския консул до г-н Хитрово:

„Почитаеми господин Михаил Александрович, до получаването на Вашето писмо нееднократно съм беседвал с австро-унгарския консул, разсъждавайки върху настоящото положение на нещата в България. От думите на г-н Квятковски заключавам, че виенският кабинет лично към княз Батенберг се отнася твърде снизходително, но над нашите действия държи бдителен надзор. Чрез думи, които нямат определено значение, австро-унгарският консул ми направи намек за това, че България сякаш вече се е превърнала в руска провинция. Аз от своя страна събрах сведения, че г-н Квятковски се интересува от състоянието на въоръжените сили в поверения му окръг и че доставчиците на разни материали за арсеналите и отделните части (всички те са австрийски поданици) получават някои поощрения от австро-унгарското правителство. Не пропуснах да известя за това генерал Лесов, но той със своите навици и своята недалновидност не обръща никакво внимание на моите заявления. Английският вицеконсул ме посети днес. В разговора между другото г-н Далзиел ми съобщи, че е получил нареждане от дипломатическия агент в София. Уговорихме се да пътуваме за Свищов заедно, като поканим с нас рускоподания офицер в оставка Павел Алексеевич Мелников, лично познат на Ваше Превъзходителство.“

Шифрована телеграма на дипломатическия агент в София до консулите в България

„За изхода на изборите в поверения Ви окръг известете непосредствено Азиатския департамент. В деня на заседанието на Великото народно събрание в Систов (Свищов) Вие и чиновниците от повереното Ви консулство трябва да пристигнете в Систов (Свищов). Последните ще бъдат в качеството на кореспонденти на нашите вестници и от свое име ще телеграфират оттам за всичко свършено.“

В Азиатския департамент от всеки консул се изпращаха телеграми за изхода от изборите.

„Днес в поверения ми консулски окръг се проведоха избори за представители във Велико народно събрание, кандидатите, предложени от извънредните комисари и градските кметове, бяха избрани единодушно и тържествено. Изборите се проведоха при съблюдаване на всички законови формалности. Тишината и спокойствието не бяха нарушени никъде. В моя консулски окръг всичко е благополучно и навсякъде цари нужният ред.“

(Следва)

АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / КАРТА НА ПАЛЕСТИНА ПО ВРЕМЕТО НА ИСУС ХРИСТОС

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД Глава II. НАЗАРЕТ Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“ Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“ Глава X. „ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН“

Част III. КЪМ ГОЛГОТА: Глава XI. МНОГО ПРИЗВАНИ – МАЛКО ИЗБРАНИ Глава XII. ЧАСЪТ НАБЛИЖАВА Глава XIII. ЛОЗЕТО НА БАЩАТА Глава XIV. СЪДЪТ НА МЕСИЯТА Глава XV. ПАСХАТА НА НОВИЯ ЗАВЕТ Глава XVI. НОЩТА В ГЕТСИМАНИЯ

Част IV. ЧРЕЗ СТРАДАНИЯ И СМЪРТ КЪМ ВЕЧНО ТЪРЖЕСТВО: Глава XVII. САДУКЕЙСКИЯТ СЪД Глава XVIII. СЪДЪТ НА ПРОКУРАТОРА Глава XIX. ГОЛГОТА Глава XX. СЛЕД РАЗПЪВАНЕТО Глава XXI. ПОБЕДА НАД СМЪРТТА Глава XXII. „АЗ ВИ ПРАЩАМ“

ЕПИЛОГ

РЕЧНИК НА ТЕРМИНИТЕ

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

КАРТА НА ПАЛЕСТИНА ПО ВРЕМЕТО НА ИСУС ХРИСТОС

(Край)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ГЮСТАВ ФЛОБЕР – „МАДАМ БОВАРИ“ - 12

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЮСТАВ ФЛОБЕР (1821-1880) - “МАДАМ БОВАРИ“ (1856 г.)

***

На 15 януаре 1953 година, започвайки втората част на своята книга, Флобер пише на Луиз Коле: „Пет дена седях над една страница. <...> Много съм обезпокоен, че в книгата има малко занимателни неща. Не достига действие, а аз съм на мнение, че идеите са действие. Наистина, те по-трудно предизвикват интерес, зная това; но тук е виновен стилът. В цели петнадесет страници няма нито едно събитие; разгръща се непрекъсната картина на еснафско съществуване и бездействена любов, толкова по-трудно поддаваща се на описание, тъй като тази любов е плаха и в същото време дълбока; но, уви, тя е лишена от вътрешно горене, защото моят герой има доста умерен темперамент. Още в първата част на моя роман има редица аналогии: съпруг обича своята жена с почти същата любов, с каквато и любовникът, двамата са посредствени, двамата принадлежат към една и съща среда и въпреки това трябва да се различават помежду си. Това е картина, в която боите са положени една върху друга, без рязка граница в нюансите (което е още по-трудно). Ако постигна това, ще се получи изглежда много добре“. Всичко е в стила, казва Флобер, или – по-точно – в особеното разгръщане и ракурса на това, което се вижда.

Смътната надежда за щастие, предизвикана от чувствата към Леон, води по невинен начин до Льорьо (буквално – „щастливия“; име, подбрано иронично за дяволското оръдие на съдбата). Льорьо, търговец на платове и лихвар, се появява, за да предложи амунициите на щастието. И веднага доверява на Ема, че дава пари на заем; пита за здравето на собственика на кафене Телие, за когото знае, че е лекуван от мъжа на Ема, и казва, че някога ще трябва да се посъветва с лекаря за болките в гърба си. От гледна точка на композицията това са предчувствия. По плана на Флобер Льорьо ще заема пари на Ема, както е заемал на Телие, и ще я разори, както разорява умиращия Телие – нещо повече, за своите болежки ще каже на знаменития лекар, когото повикват с отчаяна надежда да спасят Ема, когато взема отровата. Ето един план на истинско произведение на изкуството.

„Делничността на обикновения семеен живот“ тласка измъчената от любов към Леон Ема „към мечтания за разкош, съпружеската нежност — към прелюбодеяние“. Спомняйки си за манастирския пансион, тя се чувства „отпаднала и съвсем изоставена, като птиче перце, завъртяно от буря; и така, без сама да съзнава, се запъти към църквата, готова на всякакъв обет, стига да можеше да стопи душата си и цялото ѝ съществуване да изчезне в него“. За сцената с кюрето Флобер пише на Луиз Коле в средата на април 1853 година: „Най-сетне започвам да разбирам проклетия диалог със свещеника <...> Искам да покажа следното положение: моята героиня е обзета от религиозен плам, тя отива в църквата и среща на входа свещеника. <...> Той вижда много глупости, пошлости, безсмислици и мръсотии... Моят свещеник е много порядъчен, даже превъзходен човек, но той е загрижен изключително за физическата страна на живота - страданието на бедните, липсата на хляб или дърва за огрев и не е в състояние да отгатне моралната слабост, неясния мистичен порив; той е много целомъдрен и изпълнява всичките си задължения. Това трябва да заеме не повече от шест-седем страници, никакви разсъждения, никакъв анализ (само непосредствен диалог)“. Следва да отбележим, че този епизод е построен по метода на контрапункта – кюрето отговаря на това, което чува от думите на Ема, или по-скоро на въображаемите стандартни въпроси при рутинен разговор с енориаш, без да забележи звучащата в думите ѝ жалба, при което в църквата лудуват деца, отвличайки добрия свещеник от малкото, което може да ѝ каже.

Леон е уплашен от външната добродетелност на Ема, затова със заминаването му за Париж е отворен пътят за по-настойчив любовник. Преходът ще стане от унинието на Ема след неговото заминаване към срещата с Родолф и слде това към сцената със селскостопанския събор. Тяхната среща е първокласен образец на структурен преход и за нейната постройка Флобер отделя много време. Той иска да въведе в повествованието Рудолф Буланже, местен земевладелец, по същество същия пошъл човек като неговия предшественик , но с крещящо, грубо обаяние. Преходът е изграден така: Шарл вика в Йонвил майка си, за да решат какво да правят с Ема, която вехне. Майката идва и решава, че Ема чете прекалено много книги, вредни романи и се заема да прекрати абонамента на Ема в библиотеката, когато мине през Руан за в къщи. Тя заминава в сряда, когато е пазарният ден в Йонвил. Като се облакътява на прозореца, за да погледа пазарната тълпа, Ема вижда един господин със зелен кадифен редингот (зелено кадифе Шарл ще избере и за неин покров в ковчега), който се насочва към дома на Бовари с някакъв момък от село, желаещ да му бъде пусната кръв. Когато пациентът припада в кабинета, Шарл вика Ема. (Трябва да кажем, че Шарл изпълнява последователно своята служебна – в истинския съдбоносен смисъл на думата – функция, ту запознавайки Ема с бъдещия ѝ любовник, ту помагайки за по-нататъшните им срещи). Следващата мила сцена е наблюдавана от Родолф (заедно с читателя): „Мадам Бовари почна да измъква връзката му. Шнурът на ризата беше вързан на възел; няколко минути нейните леки пръсти досягаха шията на юношата; сетне тя намокри батистената си кърпичка с оцет и наквасваше слепите му очи бързо и често, като духаше лекичко отгоре. Коларят се съвзе. <...>

Мадам Бовари взе легенчето, за да го сложи под масата; при движението, за да се наведе, роклята ѝ (беше лятна рокля с четири волана, жълта, с дълга талия и широка пола) се разстла около нея върху плочките на залата; и понеже, както беше наведена, се полюляваше малко с разперени ръце, платът се издуваше тук и там според движенията на корсажа ѝ“.

Епизодът със селскостопанския събор е необходим, за да свърже Ема с Родолф. На 15 юли 1853 година Флобер пише: „Днес вечерта нахвърлих голямата сцена със селскостопанския събор. Епизодът ще бъде поразителен и ще ми отнеме тридесет страници. На първи план в повествованието за това селско общинско празненство, където се появяват, говорят и действат всичките второстепенни герои от книгата, сред детайлите като червена нишка трябва да преминава непрекъснат диалог на господина, който разпалва дамата. Освен това в средата предвиждам тържествена реч на съветника от префектурата, а накрая – вестникарската статия на аптекаря, написана във философски, поетичен и прогресивен стил, в която той прави отчет за празника“. За тридесетте страници потрябвали три месеца. В друго писмо, от 7 септември, Флобер пише: „Много е трудно. <...> Главата ми тежи. В диалога и в действието вместих всичките герои от книгата и... всички те са обрамчени от широк пейзаж. Ако се получи, ще стане нещо много симфонично“. 12 октомври: „Ако може да се представи в книгата симфония, тук несъмнено ще я има. Всичко трябва да се слее в общия шум, трябва едновременно да се чува мучене на бикове, любовни въздишки, думите на началството; всичко е осветено от слънце, огромни женски шапки се поклащат от поривите на вятъра. <...> Драматизмът се постига в случая само от преплитане на диалога с контрастите“.

Все едно организирайки парад за новата любов, Флобер събира на събора всичките герои заради демонстрацията на стил, в общи линии заради това е написана и главата. Двойката, Родолф (символ на фалшивата страст) и Ема (нейната жертва), е свързана с Оме (фалшивия пазач на отровата, от която тя умира), Льорьо (отговорен за разорението и позора, които ще я тласнат към чашата с отрова) и също така Шарл (брачния уют).

Събирайки героите в началото на събора, съвсем различно нещо Флобер прави по отношение на търгуващия с платове лихвар Льорьо и Ема. Да си спомним, че малко преди това, предлагайки на Ема своите услуги, платове, а ако е необходимо и пари, Льорьо се интересува и от здравето на Телие, собственика на кафенето срещу странноприемницата. И ето че сега съдържателката не без злорадство съобщава на Оме, че отсрещното кафене затваря врати. Льорьо, очевидно научил, че собственикът на кафенето е все по-зле, е решил, че е време да потърси огромните си дългове, в резултат от което нещастният Телие се разорява. „Каква ужасна катастрофа!“ – възкликва Оме, който според насмешливата забележка на Флобер, има подходящи изрази за всички възможни случаи. „А, вижте... Той [Льорьо] поздравява госпожа Бовари, която е със зелена шапка. Тя дори върви под ръка с господин Буланже“. Красотата на тази структурна линия е в това, че Льорьо, който разорява стопанина на кафенето, не се появява случайно пред Ема, за чиято гибел ще бъде виновен не по-малко от нейните любовници и смъртта ѝ наистина ще стане „ужасна катастрофа“. Иронията и патетизмът в романа на Флобер са забележително преплетени.

По време на земеделския събор отново е използвано паралелното прекъсване, или методът на контрапункта. Родолф премества три табуретки като пейка и заедно с Ема сядат на балкона на кметството, за да гледат представленията на естрадата и да слушат ораторите, започвайки игрив разговор. Формално те все още не са любовници. В първата част на контрапункта говори съветникът, безмилостно смесвайки метафорите и противоречейки си поради чисто словесен автоматизъм:

„— Господа, нека ми бъде позволено първо (преди да ви занимая с предмета на днешното събрание и това мое чувство, уверен съм, ще бъде споделено от всички ви), нека ми бъде позволено, казвам, да отдам справедливост на върховната власт, на правителството, на монарха, господа, на нашия владетел, на тоя любим крал, за когото никой клон на общото или частно благо не е чужд и който управлява едновременно с такава твърда и такава мъдра ръка колесницата на държавата, сред непрестанните опасности на бурното море, знаейки обаче да наложи зачитането на мира, както и на войната, на индустрията, на търговията, на земеделието и на изкуството.“

По време на този първи стадий на речта разговорът на Родолф и Ема се редува с откъси от официалното изказване:

„— Би трябвало да се дръпна малко назад — каза Родолф.

— Защо? — попита Ема.

Но в тоя миг гласът на съветника се издигна до необикновено висок тон. Той декламираше:

— Мина вече времето, господа, когато гражданските раздори окървавяваха нашите обществени площади, когато собственикът, търговецът, дори работникът, заспивайки вечер мирен сън, трепереха, че могат да бъдат събудени неочаквано от тревожните камбани, когато най-разрушителните начала дръзко подравяха основите…

— Защото могат да ме видят отдолу — поде Родолф. — После ще трябва две седмици да се извинявам и каквото лошо име имам…

— О, вие сам се клеветите — каза Ема.

— Не, не, отвратително е, кълна ви се.

— Но, господа — продължи съветникът, — ако, отблъсквайки от спомена си тия мрачни картини, обърна очи към днешното състояние на нашето хубаво отечество, какво виждам?“

Флобер събира всичките възможни клишета от вестникарския и политическия език; но трябва да разберем, че ако официалните речи се произнасят на щампован вестникарски жаргон, романтичният разговор на Родолф и Ема протича на щампован романтичен жаргон. Цялата красота на епизода е в това, че не се прекъсват един друг доброто и злото, а един вид зло се смесва с друго. Флобер, както казва в писмото си, полага една боя върху друга.

Втората част започва, когато съветникът Лийовен сяда и започва да говори господин Дерозрей: „Неговото слово не бе може би толкова цветисто както речта на съветника, но се отличаваше с по-положителен характер на стила, т.е. с по-специални познания и по-високи съображения. Затова похвалите към правителството заемаха в него по-малко място, а повече религията и земеделието. Тая реч изтъкваше връзката между едното и другото и как те винаги са сътрудничили на цивилизацията. Родолф приказваше с госпожа Бовари за мечти, за предчувствия, за магнетизъм“. За разлика от предишната част, и разговорът на двамата, и речта от естрадата са дадени в преразказ, а пряката реч се появява отново в третата част и донасяните от вятъра откъслечните викове за наградите бързо, без описания и авторова реч, се редуват с репликите на Родолф и Ема: „От магнетизма Родолф постепенно мина към родството на душите и докато г. председателят споменаваше за Цинцинат и неговия плуг, за Диоклетиан, който сеел зеле, и за китайските императори, които започвали годината със засяване, младият човек обясняваше на младата жена, че това неотразимо привличане води началото си от някое предишно съществуване.

— Ето на, ние — казваше той — защо се запознахме? Коя случайност пожела това? То е, защото несъмнено през отдалечението нашите особени склонности са ни тласкали един към друг като две реки, които текат, за да се слеят.

И той хвана ръката й; тя не я отдръпна.

— „За добра обща земеделска работа!“ — извика председателят.

— Неотдавна например, когато дойдох у вас…

— „На господин Бизе от Кенкампоа.“

— Знаех ли, че ще ви придружа?

— „Седемдесет франка!“

— Сто пъти исках да се отделя, а вървях с вас, останах.

— „Торове.“

— Както ще остана довечера, утре, другиден, през целия си живот!

— „На господин Бизе от Кенкампоа.“

— Защото никога не съм срещал в обществото някого с толкова съвършен чар.

— „На господин Бен от Живри-Сен-Мартен!“

— И аз ще запазя спомен за вас.

— „За мериносов овен…“

— Но вие ще ме забравите, аз ще отмина като сянка.

— „На господин Бело от Нотр-Дам…“

— О, нали ще остана мъничко във вашите мисли, във вашия живот?

— „Свинска порода, равни награди: на господа Лерис Кюламбур шестдесет франка!“

Родолф стискаше нейната ръка, усещаше, че е съвсем гореща и че трепери като хваната гургулица, която се опитваше да хвръкне отново; но дали защото искаше да я дръпне, или защото отговори на това стискане, тя мръдна пръстите си; той възкликна:

— О, благодаря! Вие не ме отблъсвате! Вие сте добра! Вие разбирате, че съм ваш! Позволете да ви гледам, да ви съзерцавам!

Вятърът, който нахлу през прозореца, набръчка покривката на масата, а долу по площада всички големи шапчици на селянките се повдигаха като крила на бели пеперуди, които се размърдват.

— Употреба на кюспе от маслодайни семена“ — продължаваше председателят.

Той бързаше:

— Фламандски тор, отглеждане на лен, отводняване, дългосрочни договори за наем, ратайски труд.“

Четвъртата част започва, когато двамата млъкват и думите от естрадата, където се връчва специалната награда, се чуват изцяло и с авторско обяснение: „Родолф вече не говореше. Те се гледаха. Пресъхналите им устни тръпнеха от върховно желание; и пръстите им отпаднало, без усилие се сплетоха.

— „Катрин-Никес-Елизабет Льору от Састола-Гериер за петдесет и четири годишна служба в един и същ чифлик сребърен медал, награда двадесет и пет франка!“ <...>

Тогава на естрадата излезе дребна стара жена, която се държеше боязливо и сякаш се бе свила в своето облекло. <...> В израза на лицето й имаше някаква монашеска строгост. Никаква тъга или разнеженост не смекчаваше тоя безцветен поглед. От общуването си с животните тя бе усвоила тяхната мълчаливост и спокойствие. <...> Тъй бе застанало пред тия цъфтящи буржоа това половинвековно робуване. <...>

— Елате по-близо, елате по-близо!

— Глуха ли сте? — каза Тюваш, като скочи от креслото си.

И закрещя на ухото ѝ:

— Петдесет и четири годишна служба! Сребърен медал! Двадесет и пет франка! Това е за вас.

Сетне, когато получи медала, тя го погледна. Тогава по лицето й се разля блажена усмивка и като си отиваше, чуха я как промълви:

— Ще го дам на нашия кюре, за да ми чете молитви.

— Какъв фанатизъм! — провикна се аптекарят, като се наведе към нотариуса“.

Апотеоз на тази великолепна контрапунктна глава е отчетът на Оме за угощението и празника, публикуван в руанския вестник: „„За какво бяха тия украшения, тия цветя, тия гирлянди? За къде бързаше тая тълпа като вълни от побесняло море под пороя на тропическото слънце, което изливаше горещината си върху нашите угари?“ <...>

Той споменаваше себе си измежду първите членове на журито и дори напомняше в една бележка, че аптекарят г. Оме беше пратил на времето си до земеделското дружество едно изложение за сидъра. Когато стигаше до раздаването на наградите, той описваше с дитирамбични изрази радостта на наградените. „Баща прегръщаше сина си, брат брат си, съпруг съпругата си. Не един показваше с гордост скромния си медал и завърнал се в къщи при добрата си стопанка, той без друго със сълзи на очи го е окачил на скромната стена на своята колиба.

Към шест часа по-важните лица от присъстващите на празненството бяха събрани на угощение, уредено в ливадата на г. Лиежар. Тук през всичкото време царуваше най-голяма сърдечност. Произнесени бяха разни наздравици: г. Лийовен пи за монарха, г. Тюваш — за префекта, г. Оме — за промишлеността и изкуството, които са две сестри, г. Леплишей — за мелиорациите! Вечерта въздухът изведнъж бе озарен от бляскав фойерверк. Човек би казал, че е същински калейдоскоп, истински оперен декор и за миг нашето малко селище можеше да помисли, че е пренесено в някой сън от „Хиляда и една нощ“.

Близнаците промишленост и изкуство са своеобразен символ, свеждащи свнарите съм нежната двойка до някакъв фарсов синтез. Това е забележителна глава. Тя оказва огромно въздействие върху Джеймс Джойс; и аз не мисля, че извън повърхностните си нововъведения Джойс е стигнал по-далече от Флобер.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 45

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПОНЕДЕЛНИК, 20 МАЙ 1945 ГОДИНА

Понеделникът след Петдесетница изобщо не приличаше на празник. Все още едва ли някой работи по професията си. Берлин е във ваканция. Търсих дърва и попаднах на съобщение, че днес в единадесет часа в кметството трябва да се явят всички „културни дейци“: художници, журналисти, издатели. Със себе си трябва да носят трудова книжка и образци от практикуваното от тях изкуство.

Аз - там. Опашка на втория етаж. Ето ги, не могат да бъдат сбъркани. Добре подстригани глави, своеобразно облекло, театрални момичета до възрастни художници, които носят картини, ухаещи на маслени бои. Тук мъжествена жена, там женствен младеж с дълги мигли, вероятно танцьор. Стоя в средата на всичко това и слушам разговорите отляво и отдясно, например за известен обесен колега еди-кой си, докато женски глас не коригира пискливо: „Ама не, напротив! Едва сега се разбра, че бил полуевреин." Може би това дори е вярно. Навсякъде „неарийците“, които преди са били дълбоко скрити в своите родословия, сега се подчертават дебело и се полират отново.

Регистрацията беше само формалност. Една възрастна жена с еврейски черти на лицето записа личните ни данни в дебела тетрадка, даде на всеки регистрационно удостоверение и толкова. Можем ли да очакваме нещо оттук, напътствие, помощ? Едва ли е вероятно.

За обяд вдовицата отвори един от бурканите с консервирано пиле, които пазеше грижливо от 1942 г. Да, пиле, но пиле с вкус на нафталин. Бурканът стоеше между нафталиновите черги в мазето от години и беше пропит с нафталинова миризма. Голям смях падна. Дори лакомият хер Паули се отказа. Вдовицата хапна няколко късчета и остави останалото на мене. Часове по-късно обаче все още се оригвах на нафталин.

Към три и половина тръгнах към Шарлотенбург, за да намеря Илзе, фрау Илзе Р., фотографка на елегантна мода и редакторка в женско списание, докато не се омъжи за един инженер. Експерт по оръжейна индустрия – генерал, когото не бяха успели да изпратят на фронта.

Потеглих след дълго сбогуване с вдовицата. Дълги, пусти, мъртви улици. Под тунела, където и денем горят фенери, цареше пълен мрак и миришеше на изпражнения. Сърцето ми биеше тревожно, докато минавах през него.

Продължих към Шонеберг. За четвърт час срещнах само двама мъже и две жени, едната боса и с разширени вени, дебели като въжета. Всичко изглеждаше толкова изкривено и призрачно - може би заради слънчевите очила, които носех заради праха. На кръстовището рускиня с черна къдрава коса и униформа танцуваше върху дървена платформа. Тя размахваше червени и жълти малки знамена, когато идваха руски автомобили, и се смееше на минаващите. Пълните ѝ гърди танцуваха също. Няколко германци минаха срамежливо покрай нея с кофи вода.

Безкрайни празни улици. Изведнъж необичайна тълпа от хора, вероятно двадесет или тридесет души, излезе от киносалона, където прожектираха руския филм „Чапаев“, като съобщаваха ръчно написани обяви. Мъжки глас каза много тихо: „Какви глупости!“ По стените са залепени цветни, рисувани на ръка плакати, които съобщават за вариететни програми в различни питейни заведения. Артистите са на преден план.

По насипа тракаха велосипеди. Те наистина тракаха, защото бяха само по джанти, без гуми - нов ефективен метод за избягване на руската "конфискация". Между другото, много германци си „намират“ напоследък велосипедите, защото руснаците изоставят тези, с които се движат, при първата спукана гума и търсят нови, по-добри.

По-нататък през зелени жилищни улици. Навсякъде цари тишина, дори скованост. Всичко изглежда толкова скрито и уплашено. Понякога минават млади хора, добре изглеждащи. Дори се предполага, че тук и там отново има танци; вдовицата го чула в хлебарницата.

Гърлото ми беше пресъхнало от напрежение, когато завих по улицата на моята приятелка. Ако не сте се виждали с някого два месеца – и то какви! - не знаете дали къщите все още стоят и дали хората в тях са все още живи.

Сградата стоеше непокътната, но заключена, мъртва. Обикалях около нея, викайки и подсвирквайки сигурно четвърт час, докато не успях да се вмъкна заедно с един от живеещите там. Добре познатото име все още е в горната част на вратата. Чукам и викам. Казвам коя съм. Отвътре радостен писък. Още една прегръдка с жена, с която иначе само се бях ръкувала. Мъжът ѝ вика: „Какви неща стават! Подскача, все едно не е имало нищо!“

Илзе и аз разменяме набързо първите си изречения: „Колко пъти те изнасилиха, Илзе?“ – „Четири пъти, а тебе?“– „Нямам представа, трябваше да си проправям път от снабдител до майор“.

Седим заедно в кухнята, пием истински чай, изваден да отпразнуваме деня, ядем хляб със сладко, разговаряме... Да, всички сме преживели много. Хванали Илзе веднъж в мазето, след това на първия етаж, в празното жилище, където я натикали с приклади в гърба. Един от тях, каза тя, искал да легне до нея с пушката. Тогава тя се изплашила и му дала да разбере с жестове, че първо трябва да остави пушката настрани. Което той направил.

Докато обсъждахме темата, съпругът на Илзе излезе, за да чуе, както каза, новините от радиото на съседите. Илзе се усмихна широко след него: „Не понася да чува това.“ Измъчвал се от самоукори, защото останал бездеен в мазето, докато Ивановците изнасилвли жена му. Дори бил на малко разстояние от първото изнасилване в мазето. Сигурно е било странно усещане за него. Между другото, използвахме отсъствието на хер Р. за малко женски приказки. Илзе е разглезена жена, обиколила е света и има изискано поведение. Какво може да каже за руските кавалери?

— Жалка работа — каза тя, като сбърчи нос. – Никакво въображение. Прости и груби, всичките до един, доколкото съм чувал наоколо. Но може би ти си имала по-добър опит с твоите старши офицери.

- Не, не в това отношение.

- Възможно е да имат най-новата социалистическа планова икономика у тях - каза Илзе. – Но стане ли въпрос за еротика, спират до Адам и Ева. Казах го и на съпруга си, за да го утеша." И намига с едно око: „С толкова малко храна, такъв беден съпруг, разбира се, не струва много. Моят вече има комплекси от това и си въобразява, че Червената армия с нейната грубост има шанс с нас, жените." Много се смяхме и се съгласихме, че нашите достойни врагове сред дивата природа, като нормални кандидати, в 99 от 100 случая няма да имат никакви шансове при нас. А стотният ще се счита за достоен след предварителен оглед.

Така разговаряхме и си отмъщавахме с подигравки на онези, които ни бяха унижили.

Инженерът наистина донесе новини от съседите. Очевидно Берлин ще стане международен град за всички победители, а Лайпциг - руска столица. Говори се, че Химлер е заловен. Все още няма надеждни новини за Адолф. Докато Илзе изглеждаше много спокойна и замазваше сегашното положение с женско превъзходство, съпругът ѝ беше обезпокоен и объркан. Засега кариерата му беше приключила. Неговият оръжеен завод, който все още не е бомбардиран, в момента се разчиства. Руснаците изнасят немските машини. По пътя срещнах няколко камиона с огромни дървени контейнера върху тях. Сега знам какво има вътре. Хер Р. се страхува, че ще трябва да изостави социалния си живот и да започне отначало като физически работник. Той жадува за контакти и новини, изпълнен е със страх от живота и отчаяно се опитва да си намери отново работа някъде. Кандидатствал в болницата във връзка с парното отопление. Все още е зашеметен от падането. За пореден път виждам, че ние, жените, се справяме по-добре с падането и не се замайваме толкова лесно. Илзе и съпругът ѝ учат руски. Той обмисля, макар и без голямо желание, да се премести в Русия. Защото „изнасят оттук нашите средства за производство“. Той не вярва, че на нас, германците, ще ни бъде позволено да произвеждаме нещо значимо отново в обозримо бъдеще, а също така чул при съседите от радиото, че цяла Германия щяла да бъде бъде превърната в картофена нива. Ще почакаме и ще видим.

Многократно сбогуване. Никога не знаеш дали и кога ще видиш другия човек отново. На връщане отскочих до племенницата на вдовицата - до младата бъдеща майка, която живее с приятелката си Фрида и чака да роди. Тя лежеше по гръб и изглеждаше мила и светеща отвътре. Но изпъкналият ѝ корем стоеше върху прекалено слабото ѝ тяло, буквално стърчейки от него. Човек вярва, че вижда как развиващото се дете извлича всички сокове и сили от утробата на майката. Разбира се, никакви новини от бъдещия баща. Той изглежда беше забравил напълно за ежедневните грижи, за търсенето на храна и дърва. Тъй като в жилището има само една - вече безсмислена - електрическа печка, жените са изградили на балкона нещо като печка от тухли, в която хвърлят елхови клони, които упорито търсят. Отнема цяла вечност, докато сварят малко каша. Освен това Фрида постоянно трябва да седи пред огъня, да го раздухва и да добавя клони. От смолата мирише на Коледа.

След това на път за дома, марширувай, марширувай. Обявление на немски и руски език съобщава, че „свободният пазар“ е на път да бъде отворен. От кого? За кого? „Стенен вестник“ посочва новите градски ръководители. Много неизвестни фигури, вероятно емигранти, завръщащи се у дома от Москва. Срещу мене идват пъстри групи италианци, пеещи, натоварени с вързопи и куфари, явно подготвени за път към дома. Още велосипеди, тракащи на голите си джанти. В Шонеберг стана по-безлютдо, а призрачният тунел на градската железница беше черен и пуст. Зарадвах се, когато остана зад гърба ми и видях сградите край нашия блок. Върнах се у дома като от дълъг път и споделих новиинте си.

Уморени крака, душен ден. Сега вечерта носи спокойствие и дъжд.

(Следва)

СЕЙ, ЗЕМЕДЕЛЕЦО...

“PHOTOPLAY”: ЕДНО ОТ ПЪРВИТЕ АМЕРИКАНСКИ ФИЛМОВИ СПИСАНИЯ

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВЕЛ ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Основано през 1911 г. в Чикаго, списанието Photoplay започва като издание за късометражна фантастика, занимаващо се предимно със сюжетите и героите на филмите по онова време и използвано като рекламен инструмент за тези филми.

През 1915 г. Джулиан Джонсън и Джеймс Р. Куирк стават редактори (въпреки че Куирк е вицепрезидент на списанието от самото му основаване) и заедно създават формат, който става прецедент за почти всички последвали списания за знаменитости.

До 1918 г. тиражът надхвърля 200 000 броя, като популярността на списанието се подхранва от нарастващия интерес на публиката към личния живот на знаменитостите.

През 1921 г. Photoplay учредява първата значима годишна филмова награда. Списанието престава да излиза през 1980 г.

Следват невероятни снимки, показващи ранни обложки на Photoplay с класически красавици от 1910-те години.